В превъзбуденото й съзнание се преплитаха страхове и надежди свързани с предстоящото. Повтаряше си, че не трябва да забравя с кого ще си има работа, че не трябва да ги подценява и че винаги трябва да бъде нащрек. Имаше толкова много ужасни неща, които могат да й причинят и колкото и да се опитваше, Сийка не можеше да спре да мисли за тях. Зловещият сценарист в главата й, който никога не стачкуваше, редеше ужас след ужас зад затворените й клепачи.

Постепенно мислите за утрешните й противници отстъпиха място на спомените от времето, когато тя самата беше една от тях. Спомените бяха що-годе приятни и успокоиха изтормозеното й съзнание. Сийка знаеше, че може да се справи, все пак не напразно бяха избрали нея. Просто имаше нужда от нещо, което да повдигне духа й - един добра поличба, например, би й се отразила чудесно. Реши, че на сутринта непременно ще си измисли някаква. С тази ведра мисъл в главата си, Сийка най-сетне потъна в блажен сън.

Намираше се на върха на висока планина. Не се чуваше нищо, не се виждаше нищо и нищо не помръдваше. Сийка седеше на земята и чакаше. Срещу нея, скръстил крака, седеше мъдрецът. Изрисуваното му лице имаше остри черти и високи скули, дълга бяла коса се спускаше до кръста му, а тоалетът му се състоеше предимно от аксесоари. Мъдрецът бе навел глава и не помръдваше. Вече се бе допитал до звездите, бе наблюдавал полета на птиците и се бе вслушал в тишината. След кратката разходка в света на духовете, която провеждаше в момента, щеше да й разкрие поличбите. Ето, че мъдрецът бавно повдигна глава и се взря в Сийка с огромните си, дълбоки очи. Сийка го гледаше с поглед, изпълнен с очакване, но той продължаваше да мълчи. Лицето му не издаваше нищо. Изминаха няколко вечности или може би няколко секунди. Най-сетне мъдрецът отвори уста и каза:
- I’m out of time and all I got is four minutes, four minutes. E-ey. I’m out of time and all I got is four minutes, four minutes…

Сийка се събуди. От вибриращия й GSM звучеше поредният рекорден хит сингъл на Мадона - сигнал, че е време да става. С нечовешко усилие момичето се надигна от леглото и започна да се подготвя за тежкия ден, който й предстоеше.

След като успешно не заспа над мивката, на тоалетната чиния и на шкафа за обувки в коридора, Сийка отиде в кухнята, направи кафе, запали цигара и включи телевизора, за да чуе хороскопа си.

Скорпион: Днес няма да ви липсва решителност и ще покажете на света смелите си намерения.

Стрелец: Гледайте на случващото се откъм положителната му страна, каквито и чувства да събужда то у вас. Тъмните сили, които ви преследват са особено силни днес. Най-добре изобщо не излизайте от вкъщи, в противен случай рискувате много.

Козирог: Невнимание от ваша страна може породи зло за някой близо до вас, внимавайте…

На Сийка й бяха необходими няколко секунди, за да осмисли чутото. Моментът на просветление съвпадна с отпиването на голяма глътка кафе. В общия случай, комбинирането на тези две обстоятелства би довело до комичен кръговрат на кафето, което преминавайки през носа да се върне отново в чашата или пък до предекориране на покривката на масата в черно-кафява шарка. Но Сийка смяташе подобни изпълнения за безвкусни и просто преглътна с няколко секунди закъснение. През цялото време гледаше втренчено в отсрещната стена. Не беше нормално да бъде до такава степен шокирана от хороскопа си, все пак това беше просто хороскоп. Но този звучеше толкова… конкретно - сякаш говореха за нея. Освен това беше доста зловещ, което бе немислимо за сутрешния хороскоп по телевизията. Дали не си го бе въобразила?

Три цигари и две кафета по-късно Сийка се оттегли в стаята си, сложи малко грим, за да прикрие следите, оставени от безсънната нощ и се захвана с тоалета си. Той трябваше да отговаря на много изисквания - трябваше да може да устои на всички капани, които могат да й устроят, трябваше да й стои добре и трябваше да говори за зрялост и да излъчва авторитет, но без да прикрива момичешкия й чар. И тъй като нямаше как да облече розова бронежилетка с гол гръб, Сийка прекара значителна част от предната нощ в търсене на по-конвенционални дрехи, които да свършат работа. Знаеше, че ако избере само един тоалет, има голям шанс да промени мнението си на сутринта, затова сега на леглото пред нея бяха подготвени три различни варианта. Огледа ги внимателно, изброи на ум предимствата и недостатъците им и елиминира единия, оставяйки двама финалисти. Първият беше по-консервативен, но не очертаваше така добре фигурата й, а вторият си отиваше страшно добре с прическата й, но пък й се струваше малко разголен. Искаше й се да облече втория, но си напомни, че не отива на среща и в крайна сметка тоалет номер едно спечели конкурса. Облече го, огледа се в огледалото, направи неуспешен опит да се отърве от мисълта, че другият все пак е по-добър, въздъхна и се примири с вече направения избор.

Оставаше само да си измие зъбите. На вратата на банята осъзна, че е било далеч по-разумно да свърши тази работа преди да се облече - пастата за зъби имаше свойството да се размазва по дрехите точно в най-неподходящия момент, а и трите кафета не бяха подобрили устойчивостта на хватката й. Сийка реши проблема с половин пакетче дъвки, направи последна справка с огледалото в коридора и след като се увери, че не е забравила нищо, излезе от вкъщи.

Студеният зимен въздух й подейства ободряващо и й помогна да се събуди окончателно. Вече мислеше трезво и беше сигурна, че си е въобразила хороскопа сутринта. Такива неща просто не се казваха по телевизията, нямаше как да се е случило. “Какви неща могат да направят с човек безсънието и негативното мислене…”, тази мисъл се въртеше из главата на Сийка, когато чу пърхането на крила някъде в дясно от себе си, където беше парка. Ято… птици (орнитологията не й беше силата) бяха излетели и се движеха в посоката на езерото. Сийка видя в това обстоятелство добра възможност да намери добра поличба. Все още гледайки птиците, момичето отпусна очите си и не след дълго въображението й беше готово с предложение. “Еднокрако дете без глава рита болно котенце.” Това нямаше как да е добър знак. Настроението й пак се помрачи. Сийка знаеше, че жреците в древен Рим са можели да интерпретират всякакъв полет на птиците като добра поличба (или като лоша - в зависимост от предпочитанието на най-щедрия дарител) и сега оценяваше таланта им, тъй като тя самата никак не се справяше с тази задача. Какво друго беше правил мъдрецът от съня й? Беше слушал тишината. Сийка се отказа да търси тишина, която да слуша, тъй като вече беше пристигнала. Пред нея бяха портите на АДА.

Училището за талантливи деца “Андрей Д. Арнаудов” или АДА, както с умиление наричаше своето леговище директорът, се помещаваше във впечатляваща сграда, строена в началото на XX век. Масивна ограда опасваше целия двор и в комбинация с мрачното зимно време придаваше особено зловещ вид на училището. В центъра на южната стена на оградата се издигаше Портата, която напълно заслужаваше главната буква. Портата навяваше мисълта, че архитектът е бил склонен да прекъсне чудовищната си стена, само заради портал с четири метрови колони и порта, която казва на преминаващите, че встъпват в друг свят. И в случай, че този сантимент убегне на някого, незнаен гений с извратено чувство за хумор бе поставил на Портата масивна месингова табела с надпис: “О вий, прекрачващи тоз праг, помнете - невежест всяка тука оставете”.

Въпреки че бе идвала много пъти, Сийка още усещаше, че по-скоро би опитала да мине през стената, отколкото да прекрачи този портал. Все пак пое дъх, освободи се от толкова невежест, колкото имаше под ръка и влезе в училището.

Глава 2 - Въведение в АДА

Сийка продължи, внимателно оглеждайки изметения асфалт пред себе си. Точно до входа на училището забеляза купчинката прах, натрупана от чистачката и старателно, без да отмества поглед от нея, я заобиколи. След това отвори вратата на училището, прекрачи прага и изпищя. Сийка стоеше на прага с един крак над огромна пропаст и бавно, но сигурно губеше равновесие. Заобиколена от отвесни стени, от които стърчаха остри стоманени прътове, дупката беше толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. Усещайки, че губи борбата с гравитацията, Сийка посегна с ръка към рамката на вратата. Закъсня с части от секундата, усети само как пръстите й се допират до дървената повърхност и залитна напред. Падането продължи… половин секунда. Сийка отвори очи. Беше паднала в центъра на дупката, която беше нарисувана на циментовия под на коридора - факт, много по-лесно установим от сегашната й, приближена до земята гледна точка. Ужасът й окончателно се превърна в ярост, когато изправяйки се усети болка в глезена си, който сигурно беше навехнала при падането.

Движейки се бавно и внимателно, подлагайки на инспекция всяко стъпало, Сийка се качи на втория етаж, намери кабинета на директора и почука на вратата.

В началото на деветдестте години сградата на 666-то СОУ “Ангел Попангелов” преминава в ръцете на частни собственици и се превръща в Училището за Талантливи Деца “Андрей Д. Арнаудов”. За директор е назначен бащата на Сийка - Румен Атанасов и под негово ръководство АДА става едно от най-привлекателните учебни заведения в страната.

Начетен, енергичен, отличен педагог, тези определения правеха директора идеалното лице на новото училище. Истинският му талант, обаче, се криеше в подхода както към децата, така и към възрастните. Залагайки на естествената заблуда на всеки родител, че детето му е изключително, директорът бе дал идеалния старт на новото начинание. “Отлична материална база, най-добрите педагози в страната - идеалната среда, в която детето ви ще може да развие своите таланти.” Благодарение на тази съвсем тривиална покана, още първата година хиляди родители бяха заявили желание детето им да се яви на приемен изпит. Това се хареса изключително много на собствениците и директорът веднага използва този благоприятен момент, за да издейства стипендия, която да се дава на най-обещаващите кандидати. Така Румен Атанасов извоюва първата си победа - в училището щяха да имат възможност да учат наистина талантливи деца, независимо от материалното състояние на семейството им. Родителите на останалите трябваше да подплатят вярата в дарбите на децата си със солидна такса. И така бе постигнат баланс между интересите на собствениците, на родителите и на обществото и всички бяха доволни и училището просперираше.

Идеалният край на една приказка. Но след края на всяка приказка животът продължава, а в живота има цикличност и след всеки възход неизбежно следва падение. И ето, че миналото лято собствениците, учителите, родителите и учениците бяха взели участие в една колективна издънка с огромни пропорции, която Румен в последствие нарече Катастрофата. В резултат на Катастрофата, училището остана без голяма част от учителите си, спонсорите си и репутацията си. Малка част от родителите застанаха зад училището и заявиха, че няма да преместят децата си в друго. Друга част го направиха. Мнозинството от родители, обаче, не бяха взели решение и Румен знаеше, че единственият начин да ги запази е да ги увери в успешното приключване на годината. За да изпълни това си обещание имаше нужда от нови учители, а след Катастрофата малко учители бяха склонни да започнат работа в училището. Румен от своя страна бе готов да назначи всеки.

Последното нещо, което току-що завършилата гимназия Сийка искаше, беше да се върне пак в училище, било то под формата на учителка. Но баща й, който си бе наумил, че тя е идеална за работата, го обърна на молба и Сийка не можа да му откаже - днес беше първият й работен ден.

Сийка влезе в кабинета и внимателно затвори вратата зад себе си.
- Здравей! - поздрави баща й с усмивка, която бързо се изпари под изпепеляващия й поглед.
- Защо има дупка в коридора? - думите едвам се промъкнаха през стиснатите зъби на момичето.
- Страхотна е, нали!? - ентусиазмът замъгли погледа на директора - Ще повярваш ли, че е нарисувана от десетокласник?
- Как може да му позволиш да го сложи там? Сигурно предизвиква по десет инфаркта на ден.
- Всички са предупредени, не се притеснявай. - Румен се усмихна лукаво и продължи - Не казваме само на посетители, които искаме да респектираме.
- Като мен например?
Лицето на Румен, който най-сетне разбра защо дъщеря му е така ядосана, придоби загрижено изражение и той каза меко:
- О-о, принцесо, нали не се уплаши много?
- Аз… еми не - излъга Сийка.
- Специално помолих Любка да те предупреди.
- Любка чистачката ли е? - попита Сийка, припомняйки си срещата с нея.
- Да.
- Голяма майтапчийка…
Директорът я погледна въпросително, но Сийка махна пренебрежително с ръка и смени темата:
- Е, какво ме чака днес?
- Ето ти програмата - Румен й подаде разграфен лист. - Днес започваш с два часа с малките. Остави ги да ти нарисуват по нещо, за да видиш какво могат. На тях така или иначе не им преподаваме много, работата ти е предимно да ги пазиш да не правят глупости.
- Лесна работа.
- Не ги изпускай от поглед нито за секунда - всяка дума от изречението бе произнесена самостоятелно с онзи тон, използван при разговор с подчинени от хората, които се смятат за голямата работа. Сийка почти се обиди - много ясно, че няма да ги оставя без надзор, нали това беше целия смисъл на професията учителка по рисуване. Все пак не каза нищо. Баща й никога не й говореше по този начин и щом сега го бе сметнал за необходимо, явно наистина много държеше на това.
- Няма, тате, разчитай на мен - гальовно изчурулика на татко принцесата.
Румен се усмихна.
- Ела да те запозная с колегите.

Баща й нямаше как да я разбере, той все пак винаги е бил от другата страна на барикадата. Самата Сийка осъзнаваше, че вече е преминала от другата страна и това я притесняваше. Ако беше момче, би се възпротивила, би извадила светлинен меч и след дълга и драматична битка, би победила, отрязвайки ръката на баща си. Но Сийка се бе поддала и сега всички щяха да възприемат нея, както тя възприемаше учителите - доста мъчителна мисъл, имайки предвид, че когато си на 19, малко неща те вълнуват повече от това, което хората мислят за теб.

Учителската стая се намираше на третия етаж. По цялата й северна стена имаше високи прозорци, от които се откриваше чудесна гледка към двора на училището, стената и парка отвъд нея. Жълтеникавите тапети на другите стени почти не се виждаха от шкафовете за дневници и библиотеките, пълни с отдавна недокосвани книги. Продълговата конферентна маса заемаше почти цялото пространство в центъра на стаята, а няколко по-малки масички бяха разпръснати по края. На някои от тях имаше компютри, на други - вестници или списания. Но по всяка една неизбежно се виждаха пепелниците, които бяха колонизирали всяка плоска повърхност в стаята. Паркета и килимите на пода, както и дървените мебели правеха стаята доста уютна, а големите, удобни столове осигуряваха комфортна почивка на учителите по време на кратките примирия във войната с учениците.

В единия край на стаята учителят по химия Трендафил Леев четеше онлайн списание. Потънал в блажено спокойствие, с крака, качени на бюрото пред него, и без да обръща никакво внимание на двете учителки, които клюкарстваха в другия край на стаята, Леев се наслаждаваше на сутринта. Винаги идваше час по-рано от необходимото, за да може да потъне в мира и тишината преди занятията.

Тъкмо преполовяваше интересна статия със заглавие “Химия на любовта”, когато директорът влезе в стаята и поздрави. Леев едва не падна от стола си, когато забеляза, че след него влиза видимо уплашена ученичка. Учителят светкавично се огледа, но вече знаеше, че е единственият мъж в стаята. И ето - двамата тръгнаха точно към него.

Леев беше там, когато месец по-рано същото нещо се случи на колегата му - физика Мендев. Атанасов бе влязъл, заедно с някакво момиче, тя беше посочила Мендев и тримата бяха излезли мълчаливо от стаята. Никой повече не видя злочестия учител.

Леев се престраши и погледна момичето. Тя вървеше бавно и несигурно, с поглед вперен в земята пред себе си и… О, не - накуцваше леко с единия крак! Но Леев никога не бе виждал това момиче, сигурен беше. Как можеха да го обвинят?
- Леев, познаваш ли… - започна директора.
- Никога не съм я виждал, Атанасов, заклевам се! - панически изломоти учителят, гледайки Атанасов умолително.
- …дъщеря ми Сийка?
- Аз… - Леев се засмя почти истерично, като човек, разминал се на косъм със смъртта и повтори, този път много по-меко - Никога не съм я виждал.
- Сийка ще бъде новата ни учителка по рисуване.
- Чудесно! Смея да твърдя, че бъдещите художници много ще ти се зарадват. - Леев се бе окопитил достатъчно, за да си позволи намигане.
Сийка не отговори, само се усмихна неубедително.
- Това - каза директорът, отивайки към двете учителки в дъното - е госпожа Маргарита Тасева. Тя преподава литература. А това е госпожа Дялова, която вече познаваш.

Госпожа Людмила Дялова или “Дялова от АДА”, преподаваше на учениците от първи до четвърти клас и комбинираше в себе си най-страховития учител на света и най-милата жена, която Сийка познаваше. При всяка среща с нея Сийка виждаше любезна, усмихната жена, която имаше да каже нещо хубаво за всеки и която никога не влизаше в пререкания. Но съдбата явно така се бе отплеснала да дарява Людмила с вътрешна красота, че бе оставила външната на произвола. Това, което учениците виждаха, бяха чертите на лицето, които без да са грозни, бяха вплетени в изражение, от което, съвсем несправедливо към добрата жена, струеше омраза към всички божии създания. Виждаха поглед, способен да прониква дълбоко в душите им и усмивка, която щастливо им съобщаваше, че в мазето си учителката има специален казан за деца, които дъвчат дъвки.

Дялова, която знаеше как децата могат да се качат на главата на очевидно мекушавите учители, бе приела философски отношението на учениците към себе си и дори бе започнала съзнателно да затвърждава репутацията си. Последната й придобивка, например, беше пръстен с формата на череп, за който сред учениците вече се носеха мрачни истории. Сийка се усмихна, когато го видя на ръката й, а Дялова й отвърна, като изтъкнат майстор приемащ похвала за изпълнението си.

- Не му се шашкай на Леев, скъпа - започна с конспиративен тон другата учителка. - Подгонила го е параноята, откакто стана оня инцидент преди един месец.
Сийка се поколеба. Баща й с неохота говореше за Катастрофата и доколкото момичето знаеше, учителите споделяха настроението му. Беше и любопитно какъв е бил този инцидент преди един месец, но дали имаше смисъл да разпитва за Леев? За щастие, на госпожа Тасева не й бе необходимо участието на събеседници, за да си води разговора.
- Пипнаха приятелчето му Мендев, че е мърсувал с ученичка.
- Нищо не беше доказано, Марги - прекъсна я директорът и й хвърли укорителен поглед.
- Да, и нашият господин Леев затова се шашка толкова. Вярва, че Мендев е невинен и сега го е страх, че и него могат да обвинят несправедливо. Той е такава душичка, никога не би направил нещо такова… - Тасева понижи тона си още повече - от сигурен източник знам, че за жена му би бил истински празник, ако Леев беше способен дори на малко сексуален тормоз.
Дялова театрално завъртя очи, директорът въздъхна тежко, а Сийка едвам се сдържа да не се изкикоти. Вече имаше мнение за новата си колежка.

По ирония на съдбата, средното име на госпожа Маргарита Р. Тасева, или по-точно средната част от името й, беше “Итар Тас”. И след няколко минути, прекарани в компанията й, човек неизменно би се замислил дали тя е кръстена на новинарската агенция или тъкмо обратното. Тасева знаеше всичко за всекиго - за повечето хора знаеше неща, за които дори те самите не подозираха. Голяма част преподавателите винаги бяха нащрек в нейно присъствие и си позволяваха само премерени жестове и изказвания. Останалите осъзнаваха, че Итар-Тасс ще има какво да съобщи за тях, независимо дали са й го предоставили или не и затова се държаха съвсем свободно.

Приятелското държание на Тасева и присъствието на баща й и Людмила предразположиха Сийка да спре да се държи като наказана.
- Днес започвам с два часа с малките. Какво ме чака? - попита с безрадостната усмивка на обречените.
- О-о, малките са душички, изобщо не се притеснявай - включи се Дялова с демоничния си глас. Сийка вече го беше чувала и този път косъмчетата по врата й не настръхнаха. Гласът на Людмила беше леко дрезгав и дори с най-мекия й тон можеха да се коват пирони (особено в ковчези). Сийка подозираше, че учителката съзнателно го е постигнала след дълги тренировки.
- А кои всъщност са малките? Първи клас? Втори клас?
- Всички от първи до седми, които ходят на рисуване - каза директорът.
- Изобразително изкустно - поправи го Дялова.
Сийка зяпна.
- Това не са ли един милион деца?
- Не, даже напротив - съвсем малко са. Един-двама първокласници, един-двама второкласници…
- И Стоянчо - каза Тасева мрачно. - Той беше приет с рисуване, нали Атанасов?
- Да.
- И кой е Стоянчо? - попита Сийка.
- Стоянчо, скъпа, е най-лошото нещо, което може да ти се случи на първия ден.
- По-лошо от падане в дупката ви в коридора?
Двете учителки хвърлиха на директора поглед, който по принцип пазеха само за ученици, които играят футбол в стаята.
Той въздъхна и започна:
- Стоянчо е просто един ученик…
- Да и Луцифер е просто един ангел - прекъсна го Тасева. - Момичето трябва да знае с какво си има работа.
- На мен никога не ми е създавал проблеми - каза Дялова с леко раздразнен тон, който показваше, че ако питат нея, в това училище има място само за един Сатана.
- Виж, господин директор, разбирам, че не искаш да плашиш момичето. Но нека поне знае какво я чака, иначе рискуваш малкият дявол да я откаже рано-рано от професията.
- Да, може би си права - въздъхна Атанасов.
Устата на Тасева моментално се възползва от зелената светлина и настъпи газта.
- Малкият се заяжда, закача се, бие се, тормози другите деца, играе… спортува в стаята и прави номера на учителите. Не можеш да го спреш - колкото повече се бориш с него, толкова по-енергично отвръща. Моят съвет е да приемаш спокойно изпълненията му, ако види, че не те разстройва, може да се обезкуражи и да насочи усилията си към друга жертва.
- Защо го търпите, като е толкова ужасен?
- Защото родителите му са близки със собствениците - моментално отговори Тасева.
- И защото е наистина талантливо дете със страхотни заложби - каза строго директорът.
Точката на разговора бе поставена от звънеца, чието дрънчене се разнесе из коридора.
- Хайде, часът започна - директорът дари Сийка с нежна усмивка. - Всичко ще бъде наред, не се притеснявай. Като свършиш мини да ми разкажеш как е минало.
- Добре, Тат… - Сийка се изчерви - господин директор.

Криминалният ум кроеше планове - днес беше големият ден.

Глава 3 - Да срещнеш Стоянчо

Но днес не бе обикновен ден и мислите му бяха насочени другаде - знаеше, че ще имат нова учителка и се бе погрижил за подобаващо посрещане. Беше се занимавал цели два дни с планирането на това посрещане и дори го бе репетирал няколко пъти в домашни условия. Тази сутрин специално бе дошъл по-рано и бе прекарал десетте минути преди началото на часа в подготовка на стаята. Щеше да е супер яко и Стоянчо съжаляваше, че съучениците от неговия 5-ти А клас нямаше да го видят. Дребосъците, с които бе принуден да кара рисуването, сигурно даже нямаше да се смеят, но като всеки майстор, Стоянчо намираше утеха в самото упражняване на занаята си. А и в крайна сметка щеше да разкаже на истинските ценители при първа възможност.

В борбата между учители и ученици има неписани правила и номерата, погаждани от последните трябва да отговарят на две изисквания. Първо, изпълнението на номера не трябва да включва действие от страна на учениците. Например да замериш учителката с джанки, от една страна би било проява на лош вкус и от друга - би ти осигурило солидно наказание. Но ако същата тази учителка отвори вратата, предизвиквайки една кофа джанки да се изсипе върху нея, номерът ще ти донесе престиж, а наказанието ще бъде за целия клас, което реално значи, че точно Ти няма да бъдеш наказан. И второ - изпълнението на номера трябва да предизвика комичен резултат. Това изискване е що-годе лесно за спазване, имайки предвид, че децата в ранна ученическа възразст са почитатели на праволинейния физически хумор и нищо не би ги зарадвало повече от бюрото, което падайки върху учителката, чупи двата й крака.

Посрещането, подготвено от Стоянчо, бе изградено изцяло в съответствие с тези правила и именно в това се криеше проблемът - номерът щеше да започне точно пет минути след началото на часа, а жертвата закъсняваше. “Ник’ва организация няма в т’ва скапано училище”, мислеше си Стоянчо, когато вратата най-сетне се отвори. Петокласникът се оживи, но остана озадачен, когато никой не влезе през нея.

Чак след няколко секунди в стаята предпазливо се промъкна някаква какичка. Беше от този тип какички, в присъствието на които физиономията му моментално се изкривяваше в глупава усмивка, а нещо дълбоко в него умираше да й подсвирне. Но в тази какичка имаше нещо странно. Полата, която се спускаше до коляното й, бялата риза, която покриваше всичко, дамската чанта, която носеше и единствения червен кичур, който се спускаше от вързаната й на кок коса помогнаха на Стоянчо да осъзнае, че това не беше просто някоя ученичка - това беше учителката, която така нетърпеливо чакаше. И ето, че щастието изгря в душата му - време беше за шоу.

Сийка застана неподвижно на прага на стаята и се огледа. На метър и половина пред нея се издигаше подиума. В отсрещния му край, точно до южната стена с прозорците, стоеше учителското бюро. То гледаше към десетината работни маси, разпръснати в центъра на помещението. Огромен шкаф заемаше цялата стена в дъното на стаята, а стената зад гърба на учителя бе почти изцяло заета от неизбежната черна дъска, без която никоя стая не би могла да се нарече класна. Всяко парче стена, по което нямаше прозорци, шкафове или дъски бе окупирано от всевъзможни рисунки - без съмнение дело на бъдещите художници.

Когато погледна към учениците, Сийка срещна погледите на шест малки деца, които я гледаха с любопитство и на едно по-голямо, което се хилеше глуповато. Много хора биха се учудили как деветнайсет годишно момиче може толкова много да се страхува от група дребосъци. Не би трябвало изобщо да е възможно деца, чиито мозък още се намира в ранната фаза на своето развитие, да могат да надхитрят… хора, чиито мозък се намира в по-напреднала ранна фаза на своето развитие. А и няма как тийнейджърка да не е наясно с мисловния процес, протичащ през детската глава - та нали тя самата доскоро е била ученичка. И наистина, Сийка до скоро беше ученичка и през времето си като такава беше виждала десетки учители, които благодарение на гореспоменатите разсъждения, не се чувстваха ни най-малко застрашени в класната стая и следователно биваха хващани напълно неподготвени от гореспоменатите дребосъци, чиито мозък наистина не се бе развил достатъчно, за да може да приюти концепции като състрадание или такт, но пък отдавна бе усвоил принципа на дребнавата злоба и унижението. Самата Сийка, която винаги е била добро и примерно дете и никога не бе участвала дейно в покушение срещу учител, се бе забавлявала изключително много, когато бе ставала свидетел на такова. И това й казваше, че няма значение дали си имаш работа с добри или с лоши деца - имаш си работа с деца, а децата просто не могат да видят сериозната страна на една фрактура, още повече, когато става дума за чужди кости.

Според протокола, учителката следва да направи обръщение към учениците едва след като е прекосила стаята и е оставила чантата си на бюрото. Сийка хвърли поглед на бюрото, пое дъх, качи се на подиума, който не се срина под тежестта й и небрежно побутна дъската, която не се откачи от стената и не падна върху нея. Докато правеше първите две от общо четирите крачки, необходими за да достигне целта си, погледът й беше привлечен от бялото очертание направено с тебешир на пода пред нея. Подложена на по-внимателен анализ, рисунката се оказа очертание на женска фигура, лежаща на земята в смръзяваща кръвта поза. Какво ли се е било случило на предшественичката й? А дали това очертание не предвещаваше нещо, което предстои да се случи на нея?

Сийка се обърна към децата и им хвърли предизвикателен поглед. Всички, освен по-голямото хлапе, което най-вероятно беше проклетият Стоянчо, продължаваха да я гледат с неподправено любопитство. Той от своя страна отдаваше цялото си внимание на листа, върху който се правеше, че рисува и беше самото олицетворение на невинността - сигурен признак, че е виновен за нещо. И така врагът бе разпознат… не че беше някаква изненада.

Сийка отново насочи вниманието си към очертанието на пода. Намираше се точно между нея и бюрото, от лявата страна на учителския стол. Значи, ако да речем, двата леви крака на стола ненадейно се счупят, когато седне на него, учителката ще се изсипе от стола и ще попадне точно в очертанието. Сийка го хвана за облегалката и вкара по един ритник на всеки от краката, които се оказаха толкова здрави, че дори не потрепериха. Ами ако не краката се счупят, а паркета под тях пропадне? Сийка подложи и тази хипотеза на старателна проверка, но паркетът се оказа също толкова масивен и неподатлив, колкото и стола. Друг възможен сценарий включваше отварянето на някое от чекмеджетата в дясно от стола и ненадейното изскачане на нещо страшно, което да предизвика политането на учителката в обратната посока. Решена да подложи на изпитание и това последно предположение, Сийка си осигури опора, хващайки се с едната ръка за бюрото и внимателно отвори всяко от чекмеджетата с другата. Но освен буркан с карфиол, който очевидно бе престоял там няколко години, не откри нищо страшно в тях. Нямаше повече идеи. Може би това на пода беше направено, за да я изплаши и да я държи в напрежение? Да, сигурно беше това - в крайна сметка постигаше точно такъв ефект.

Време беше да каже нещо - децата сигурно вече я смятаха за луда. Седна на стола, опря лакти на бюрото пред себе си и тръгна да говори. Изобщо не забеляза блясъка в съсредоточения върху нея поглед на Стоянчо.

Поуспокоената Сийка подложи двете чудовища на по-обстоен преглед. На бюрото й лежеше шал-лисица от тези, които вероятно навремето баба й или поне някоя роднина отпреди две поколения, бе носила. Инженерът изглежда беше заложил на фабричния смразяващ кръвта поглед, който е характерен за този тип аксесоари. Зъбите и ноктите, обаче, бяха добавени допълнително, а на гърба на животното имаше нещо розово и сдъвкано. Когато погледна нагоре, Сийка видя друго розово парче, висящо от тавана и стигна до извода, че устройството, държащо лисицата горе е била именно дъвка, толкова прецизно сдъвкана, че да се скъса под въздействие на тежестта на псевдо-животното след точно определен интервал от време. Когато отново се обърна надясно, видя рисунката, която трябваше да признае, бе истински шедьовър. Беше нарисувана направо върху стената и представляваше невероятно реалистичен образ на същото животно по средата на смъртоносен скок. Сийка се сети за тебеширеното очертание на пода и осъзна какво е било предназначението му - ако вместо да се парализира от страх, бе припаднала или само отскочила назад, би попаднала точно в очертанието, а ако талията й бе с 40 сантиметра по-широка - би го изпълнила цялото. В крайна сметка Сийка се поздрави, че е избегнала тази последна и най-унижаваща част от номера и реши да подразни малко врага.
- Тази рисунка е невероятна, - каза с тон на познавач - но изглежда не е подписана. Кой е авторът?

След като успя по някакъв начин да въдвори ред в стаята, Сийка отново се обърна към момчето и го попита меко:
- Как се казваш?
- Неиван.
- Не Иван, а какво?
- Името… ми… е… Неиван.
Сийка съжали, че така импулсивно е задала въпроса. След като беше сложил огромна пауза след всяка дума, за да подчертае липсата на такава между “Не” и “иван”, ученикът й хвърли поглед, който й бе твърде познат. На самата нея често й се бе налагало да го използва, когато хората я питат: “А как е цялото ти име? Анастасия? Аспасия? Спасийка?”. Цялото й име беше Сийка и не знаеше дали някога би могла да прости на майка си за това.
- И какъв искаш да станеш, когато порастнеш?
- Адвокат.
“За да си спечелиш делото за смяна на името”, помисли си изпълнената със съчувствие Сийка, сигурна че това е причината - и на нея й бе минавало през ума.
- Благодаря ти, Неиване. - Сийка се обърна към следващото дете - А ти как се казваш?
- Пандора.
“Пандора друг път”, помисли си Сийка, “чак толкова шантави родители няма”.
- А ваш’те как те наричат?
Момичето измърмори нещо под носа си.
- Моля?
- Павлина.
- А ти каква искаш да станеш като порастнеш?
- Богиня, която се бори със злото - отговори Павлина, с блясък в очите.
“Противоречив избор на псевдоним, миличка”, Сийка реши да не задава на Павлина повече въпроси, за да не вземе да получи още някой отговор. Обърна се към следващото дете - русокосо момиченце с панделки, разделящи косата й на две плитки.
- Ти сигурно си Мануела.
- Да и искам да стана учителка!
- Не е лесно да си учителка - каза Сийка с усмивка. - Защо искаш да станеш такава?
- За да накажа Стоянчо и Неиван, да напишат сто милиарда пъти на дъската, че не съм зубърка! - Мануела се обърна към момчетата и им се изплези.
- Благодаря ти Мануела…
Сийка се обърна към следващия ученик - огромно хлапе, което едвам се побираше в стола си.
- Аз съм Георги…
- И иска да стане готвач! - извика Стоянчо, а Неиван прихна да се смее.
- Моля ви! Сега говоря с Георги, не го прекъсвайте!
- Изобщо не искам да ставам готвач - каза Георги гневно.
- А какъв искаш да станеш? - попита Сийка с най-мекия си тон.
- Кулинар…
- Аз съм Цанко - каза дребничкото, очилато момченце с руса коса, което седеше на втория ред - и искам да стана директор.
- И защо искаш да станеш директор?
- За да назнача Мануела за учителка - Мануела се обърна и му се усмихна срамежливо. Това предизвика кръвта на Цанко, която на тази възраст още не бе наясно къде трябва да отиде, когато руса мацка му се усмихне, да се влее в лицето му, придавайки му пурпурен оттенък.
- А ти как се казваш? - развеселената Сийка се обърна към очилатото момиченце, което седеше в дясно от Цанко.
- Блага - отговори ученичката, без да вдига поглед от листа пред себе си.
- И каква искаш да станеш, когато порастнеш?
Блага продължи да гледа надолу и не отговори. Момичето изглеждаше доста срамежливо и Сийка реши да не я разпитва на сила. Остана само едно хлапе.
- Аз съм Стоян - широка усмивка грееше на лицето му - и искам да ти стана гадже!

Сийка остави вазата на бюрото си, бръкна в едно от чекмеджетата, намери ключовете от шкафовете в другия край на стаята, отвори ги и раздаде хартия, моливи, боички и подобни. След това им пожела приятна работа и отново седна на бюрото си, за да разгледа по-подробно списъка с децата и програмата си. Минута по-късно пред нея стояха Мануела и Павлина, първата с една розова плитка, а втората с мустак, на който всеки владетел на малко балканско кралство през XIV в би завидял. Между тях на земята лежаха Гошко, Неиван и хлипащият от ужас Цанко. Зад тях Стоянчо не правеше опит да прикрие задоволството си и Сийка бе сигурна, че именно той е виновен за всичко. Единственият друг незасегнат ученик беше Блага, която продължаваше тихо да си рисува в края. Сийка вдигна ръка и започна да масажира слепоочията си.

Ето какво се бе случило. Стоянчо бе намазал задната част на четката на седящата пред него Павлина с черна боя. Павлина, която обичаше да заема артистични пози, когато обмисля следващия си ход, замислено я бе прекарала няколко пъти по лицето си. Първият забелязал резултата от това нейно действие бе Неиван, който бе изпаднал в истерия, предизвиквайки гнева на Павлина, която го бе замерила с четката. Ответният удар на Неиван с чашка розова боя бе преминал покрай навелата се Павлина и бе поразил Мануела, която се бе разплакала. Цанко веднага се бе изстрелял към Неиван и в рицарският си устрем бе пратил стола си назад, събаряйки обяда на Гошко. Огромното хлапе бе изпаднало в дива ярост и бе поело след Цанко с бойния вик:
- А-а! Сега какво ще ям!? Ще те изям тебе!
На две крачки от целта си Гошко се бе спънал в протегнатия крак на Стоянчо и бе полетял напред, помитайки Цанко и Неиван.

Сийка не знаеше как да процедира. Не можеше да накаже Стоянчо, защото нямаше доказателства и наказанието щеше да изглежда несправедливо. Не искаше да накаже останалите деца, защото наказанието щеше да бъде несправедливо. Да не говорим, че изобщо не знаеше какво би било въпросното наказание. Сийка имаше нужда от Соломоново решение и за щастие на помощ й се притече собственият й опит от някои неприятни часове в училище.
- Ама какво е това? Така ли се държат добрите ученици? Ако видя пак нещо такова, ще спрем да рисуваме, ще започна да ви преподавам за натюрморт и след това ще ви изпитвам! Дайте ми боичките, днес ще рисуваме само с моливи.

Заплахата даде резултат и не след дълго в стаята се чуваше единствено шума от шарещи моливи. Сийка използва временното примирие, за да планира следващите си ходове. Беше доволна от начина, по който се справи с последната ситуация, но не й се искаше да бъде от онези учители, които заплашват и наказват. Искаше й се да е от тези, които поощряват учениците и правят часовете интересни. Реши да похвали всяко от децата, когато види рисунките им и се захвана да мисли за някаква игра, която биха могли да играят втория час. Можеше да… високо вдигнатата ръка на Стоянчо изтръгна Сийка от мислите й.
- Да, Стоянчо?
- Госпожо, може ли до тоалетната?
Сийка се поколеба. По принцип не се очаква такова просто и съвсем нормално желание от страна на петокласник да озадачи учителката му до такава степен. Но момичето подозираше, че Стоянчо крои нещо. А и ясно си спомняше инструктажа, който й бе даден. “Не ги изпускай от поглед нито за секунда”, бе казал баща й. От друга страна, не можеш да откажеш на дете, което иска да отиде до тоалетната - просто не можеш и малкият антихрист със сигурност знаеше това. Сийка осъзна, че е напълно неподготвена за играта на Стоянчо, а срещу себе си има истински майстор в негово лице. Няма как, трябваше да го пусне.

Това я изправи пред нова дилема. Тоалетната, която Стоячно така горещо копнееше да посети беше на май… на другия край на коридора. От нея явно се очакваше да го придружи, но това нямаше как да стане без да остави другите ученици сами.
- Дали не можеш да изчакаш до междучасието?
- Не - беше изнервящо лаконичният отговор.
За момент обмисли идеята да звънне на баща си и да го пита какво да направи, но бързо я отхвърли. Подозираше, че дори децата в стаята биха я помислили за малоумна, ако не може да се оправи в такава, на пръв поглед съвсем тривиална ситуация. Няма как - перфектната система за надзор трябваше да бъде нарушена и съвсем логично Сийка прецени да минимизира риска оставайки при шестте малки крет… сладурчета в стаята и да прати Стоянчо сам до тоалетната.

Стоянчо вървеше в коридора с широка усмивка на лицето си. Оставаше един последен грандиозен номер - финалът на днешната програма. За целта му беше необходима апаратурата, която предварително бе складирал извън стаята. Пътят му го отведе към мъжката тоалетна, покрай мивките, вдясно покрай кабинките и… изведнъж всичко стана черно.

Криминалният ум не можеше да повярва на късмета си. Жертвата лежеше на земята в безсъзнание… или мъртва? Криминалният ум провери - в безсъзнание. Това улесняваше нещата значително.

Глава 4 - Най-добрите планове

Сийка проследи свличащата се към пода обелка, която моментално бе изметена от ученичката. Чистачката посочи с жест на главата другия край на коридора и без да сваля поглед от Сийка, каза:
- ‘Айде момиче, ше метеме е там.

Часът бе свършил и Стоянчо не се бе появил. Сийка реши да прекара междучасието в учителската стая с надеждата, че ще получи някой друг полезен съвет, който да й помогне да се справи с врага. Определено щеше да повдигне и въпроса за това, което бе видяла на излизане от класната стая - беше шокирана от начина, по който чистачката тормозеше горкото момиче.

Сийка отвори вратата на учителската стая и бе връхлетяна от мощна струя цигарен дим. Горещият въздух завладя личното й пространство, а гъстият пушек нахлу в дробовете й, предизвиквайки нещо средно между кашлица и задушаване. Някой я хвана за ръката и я издърпа в стаята, затваряйки вратата зад нея.
- По-бързо, че ще види някой ученик - каза непознат глас, останал анонимен в непрогледната мъгла.
Сийка беше пушачка, но димът, който излизаше от нейните цигари беше планински въздух в сравнение с никотиновия еквивалент на индустриален смог, който изпълваше учителската стая. Със задръстени дробове и горящи ретини, момичето си проправяше път към прозорците, визирайки в тях единственото си спасение. Успя да се добере до един отворен прозорец навреме, за да спаси зрението и по-голямата част от живота си (тази разходка със сигурност щеше да й струва една-две години в дългосрочен план).

Пушенето съвсем естествено беше напълно забранено на цялата територия на училището. Но директорът, въпреки че не бе пушач, никога не би си позволил да лиши учителите от възможността да запалят. Румен Атанасов напълно разбираше, че мисълта за една… или повече цигари в междучасието е единственото нещо, което крепи повечето учители до края на часа. От друга страна учителите трябваше да са пример за учениците и не биваше да бъдат виждани как пушат. Всичко това доведе до разрешение да се пуши единствено в учителската стая, а в резултат на това, от прозорците й излизаше пушек достоен за индивидуална квота по протокола от Киото.

След като възстанови напълно жизнените функции на организма си, Сийка успя да огледа по-критично обстановката. Виждаха се силуетите на петнадесетина души, които седяха или стояха около масата в центъра, неизменно с цигара в ръка. Сийка чу приближаващият се глас на Тасева, чийто непрестанен монолог служеше за фон на всички останали разговори. Сякаш усетила присъствието на нов, свеж събеседник, Тасева се приближаваше към Сийка. Тя се зарадва изключително много на това обстоятелство, тъй като въпреки че искаше да чуе някой друг съвет, който да й помогне със Стоянчо, не искаше да признае, че вече й се е качил на главата, a Тасева бе именно такъв човек, от когото можеш да получиш отговори без да се налага да задаваш въпроси.
- Здравей, миличка - Тасева сияеше.
- Здравейте.
- Е, как мина първият ти час?
- Горе-долу, не са най-послушните деца на света, но смятам че се справих - излъга Сийка.
- Браво на теб! Баща ти много ще се зарадва, да знаеш. Толкова трудни деца, а ти, гледай каква си спокойна и невъзмутима!

И ето, че бе достатъчно само един човек да повярва на лъжата, за да я превърне в неоспорима истина. Ами да, в крайна сметка се бе справила. Най-лошото бе минало, а тя дори бе успяла да въдвори ред към края на часа. Е, периодът на мир и тишина до голяма степен се припокриваше с времето, в което Стоянчо не бе в стаята. Но като изключим това, разходката по ръба на нервната криза и фактът, че нямаше представа къде е малкият нещастник, всичко беше екстра. За първи път днес Сийка се почувства спокойна и уверена. Някак се бе справила. Нямаше да се даде на Стоянчо и нямаше да разочарова баща си. Искрена усмивка бе изгряла на лицето й, когато Тасева проговори отново:
- Има ли нещо, с което можем да ти помогнем?
- Ами… смятам, че съм добре засега. Но съм любопитна за някои неща.
- Питай миличка, не се срамувай!
- Що за име е Неиван?

- Е, как беше?
- Смятам, че горе-долу се справих.
- За секунда не съм се съмнявал! - Румен сияеше - Обади ли се на мама?
- Ще й звънна като свърша - каза Сийка, сигурна че няма да минат и 10 секунди от излизането й преди Румен да се обади на жена си. (Румен е женен за жена си, а тя и майката на Сийка са едно и също лице - някои хора просто са консервативни.)
- Исках да те питам - започна пак Сийка, - наистина ли казваш на чистачките да тормозят учениците?
- Чак да ги тормозят…
- Видях как една чистачка крещи на едно момиченце, което според мен, не се разплака, само защото се страхуваше, че ще му викат още повече.
- Ах-а… и си я съжалила.
Сийка зяпна удивена - много ясно, че ще я съжаля като я малтретират.
- Мислиш ли, че е изглеждала така, когато е белила семки точно под носа на жената, която ден и нощ се труди…
- Да бе, като робиня - не ми я хвали, срещала съм я.
- Важното е, че не може да допуснем учениците да се държат нагло и смятам, че един ден с Любка ще се отрази много благотворно на госпожицата.
- А можем ли да допуснем чистачките да крещят на децата?
- Любка е чудесен педагог…
- Да бе.
- Добре де… рано или късно в живота си, тези деца ще се срещнат с хора, които викат, защото смятат, че това ги прави убедителни - един ден с Любка Цекова ги подготвя за тази среща.
- Ха-ха, глупости! Такива ли аргументи използваш пред родителите?
Румен Атанасов беше нахилен, но само едната усмивка не можеше да предаде задоволството, което изпитваше. Въпреки яростната съпротива на жена си, Румен обичаше да говори добре артикулирани безсмислици на дъщеря си, за да я държи в напрежение. Смяташе, че по този начин я възпитава да подлага всичко, което чува на някаква критика и изпитваше особено удоволствие, всеки път когато получи индикация, че наистина е така.
- Всъщност не. Те приемат простото обяснение много по-лесно от теб.
- А то е?
- Дисциплина се възпитава чрез страх.
Сийка не отговори, но в погледа й се четеше несъгласие.
- Предполагам, че трябва да си била родител известно време, за да разбереш.
- И всички родители са съгласни с да се държат така с децата им?
- Ако децата им не се държат добре… повечето. Естествено има родители, при които проблемът не е, че не могат да наложат дисциплина на детето си - проблемът е, че не искат.

“Например тези на Стоянчо”, помисли си Сийка. Не искаше да пита конкретно за него, защото беше сигурна, че баща й веднага ще усети, че е имало нещо и ще се притесни. Да, Стоянчо изглеждаше като дете, на което не е налагана дисциплина. Вдъхновена от възпитателната философия, която изповядва училището, Сийка реши да му даде урок възможно най-скоро.