час по рисуване разследване

Петокласникът Стоянчо седеше на чина си и гледаше съсредоточено вратата. По това време обикновено се занимаваше с по-малките си другарчета в часа по рисуване. Обичаше да ги подготвя за живота, например замеряйки Павлина с тебешир или смесвайки боичките на Мануела.

Но днес не бе обикновен ден и мислите му бяха насочени другаде - знаеше, че ще имат нова учителка и се бе погрижил за подобаващо посрещане. Беше се занимавал цели два дни с планирането на това посрещане и дори го бе репетирал няколко пъти в домашни условия. Тази сутрин специално бе дошъл по-рано и бе прекарал десетте минути преди началото на часа в подготовка на стаята. Щеше да е супер яко и Стоянчо съжаляваше, че съучениците от неговия 5-ти А клас нямаше да го видят. Дребосъците, с които бе принуден да кара рисуването, сигурно даже нямаше да се смеят, но като всеки майстор, Стоянчо намираше утеха в самото упражняване на занаята си. А и в крайна сметка щеше да разкаже на истинските ценители при първа възможност.

В борбата между учители и ученици има неписани правила и номерата, погаждани от последните трябва да отговарят на две изисквания. Първо, изпълнението на номера не трябва да включва действие от страна на учениците. Например да замериш учителката с джанки, от една страна би било проява на лош вкус и от друга - би ти осигурило солидно наказание. Но ако същата тази учителка отвори вратата, предизвиквайки една кофа джанки да се изсипе върху нея, номерът ще ти донесе престиж, а наказанието ще бъде за целия клас, което реално значи, че точно Ти няма да бъдеш наказан. И второ - изпълнението на номера трябва да предизвика комичен резултат. Това изискване е що-годе лесно за спазване, имайки предвид, че децата в ранна ученическа възразст са почитатели на праволинейния физически хумор и нищо не би ги зарадвало повече от бюрото, което падайки върху учителката, чупи двата й крака.

Посрещането, подготвено от Стоянчо, бе изградено изцяло в съответствие с тези правила и именно в това се криеше проблемът - номерът щеше да започне точно пет минути след началото на часа, а жертвата закъсняваше. “Ник’ва организация няма в т’ва скапано училище”, мислеше си Стоянчо, когато вратата най-сетне се отвори. Петокласникът се оживи, но остана озадачен, когато никой не влезе през нея.

Чак след няколко секунди в стаята предпазливо се промъкна някаква какичка. Беше от този тип какички, в присъствието на които физиономията му моментално се изкривяваше в глупава усмивка, а нещо дълбоко в него умираше да й подсвирне. Но в тази какичка имаше нещо странно. Полата, която се спускаше до коляното й, бялата риза, която покриваше всичко, дамската чанта, която носеше и единствения червен кичур, който се спускаше от вързаната й на кок коса помогнаха на Стоянчо да осъзнае, че това не беше просто някоя ученичка - това беше учителката, която така нетърпеливо чакаше. И ето, че щастието изгря в душата му - време беше за шоу.

Сийка стоеше пред стаята, в която щеше да се проведе часът по рисуване. Гледаше вратата както археолог-приключенец гледа входа към съкровищницата на древен храм, чието отваряне неизбежно ще доведе до изстрелване на копия, огън и крокодили в негова посока. Предпазливостта, бидейки ключът към това начинание, спохождаше всяко едно нейно действие от този момент нататък. Застанала встрани от вратата, така че стената да я прикрива от различните снаряди, които биха полетели към нея, Сийка протегна ръка, постави един единствен пръст в самия край на дръжката на вратата и внимателно я натисна. Когато езикът на бравата изцяло се прибра и вратата бе в състояние, позволяващо й да изпълни фундаменталната си роля във вселената, момичето насочи посоката на натиска, упражняван от пръста й към вътрешността на стаята. Сийка преброи бавно до три, докато вратата се отваряше сякаш от самосебеси и след като нищо не се случи, си позволи да се подаде в стаята. Не се подхлъзна или спъна в нещо на пода, никакви кофи не се изсипаха върху нея и нищо не се изстреля в нейна посока. “До тук добре”, помисли си, без да се усети чие мото бяха тези думи.

Сийка застана неподвижно на прага на стаята и се огледа. На метър и половина пред нея се издигаше подиума. В отсрещния му край, точно до южната стена с прозорците, стоеше учителското бюро. То гледаше към десетината работни маси, разпръснати в центъра на помещението. Огромен шкаф заемаше цялата стена в дъното на стаята, а стената зад гърба на учителя бе почти изцяло заета от неизбежната черна дъска, без която никоя стая не би могла да се нарече класна. Всяко парче стена, по което нямаше прозорци, шкафове или дъски бе окупирано от всевъзможни рисунки - без съмнение дело на бъдещите художници.

Когато погледна към учениците, Сийка срещна погледите на шест малки деца, които я гледаха с любопитство и на едно по-голямо, което се хилеше глуповато. Много хора биха се учудили как деветнайсет годишно момиче може толкова много да се страхува от група дребосъци. Не би трябвало изобщо да е възможно деца, чиито мозък още се намира в ранната фаза на своето развитие, да могат да надхитрят… хора, чиито мозък се намира в по-напреднала ранна фаза на своето развитие. А и няма как тийнейджърка да не е наясно с мисловния процес, протичащ през детската глава - та нали тя самата доскоро е била ученичка. И наистина, Сийка до скоро беше ученичка и през времето си като такава беше виждала десетки учители, които благодарение на гореспоменатите разсъждения, не се чувстваха ни най-малко застрашени в класната стая и следователно биваха хващани напълно неподготвени от гореспоменатите дребосъци, чиито мозък наистина не се бе развил достатъчно, за да може да приюти концепции като състрадание или такт, но пък отдавна бе усвоил принципа на дребнавата злоба и унижението. Самата Сийка, която винаги е била добро и примерно дете и никога не бе участвала дейно в покушение срещу учител, се бе забавлявала изключително много, когато бе ставала свидетел на такова. И това й казваше, че няма значение дали си имаш работа с добри или с лоши деца - имаш си работа с деца, а децата просто не могат да видят сериозната страна на една фрактура, още повече, когато става дума за чужди кости.

Според протокола, учителката следва да направи обръщение към учениците едва след като е прекосила стаята и е оставила чантата си на бюрото. Сийка хвърли поглед на бюрото, пое дъх, качи се на подиума, който не се срина под тежестта й и небрежно побутна дъската, която не се откачи от стената и не падна върху нея. Докато правеше първите две от общо четирите крачки, необходими за да достигне целта си, погледът й беше привлечен от бялото очертание направено с тебешир на пода пред нея. Подложена на по-внимателен анализ, рисунката се оказа очертание на женска фигура, лежаща на земята в смръзяваща кръвта поза. Какво ли се е било случило на предшественичката й? А дали това очертание не предвещаваше нещо, което предстои да се случи на нея?

Сийка се обърна към децата и им хвърли предизвикателен поглед. Всички, освен по-голямото хлапе, което най-вероятно беше проклетият Стоянчо, продължаваха да я гледат с неподправено любопитство. Той от своя страна отдаваше цялото си внимание на листа, върху който се правеше, че рисува и беше самото олицетворение на невинността - сигурен признак, че е виновен за нещо. И така врагът бе разпознат… не че беше някаква изненада.

Сийка отново насочи вниманието си към очертанието на пода. Намираше се точно между нея и бюрото, от лявата страна на учителския стол. Значи, ако да речем, двата леви крака на стола ненадейно се счупят, когато седне на него, учителката ще се изсипе от стола и ще попадне точно в очертанието. Сийка го хвана за облегалката и вкара по един ритник на всеки от краката, които се оказаха толкова здрави, че дори не потрепериха. Ами ако не краката се счупят, а паркета под тях пропадне? Сийка подложи и тази хипотеза на старателна проверка, но паркетът се оказа също толкова масивен и неподатлив, колкото и стола. Друг възможен сценарий включваше отварянето на някое от чекмеджетата в дясно от стола и ненадейното изскачане на нещо страшно, което да предизвика политането на учителката в обратната посока. Решена да подложи на изпитание и това последно предположение, Сийка си осигури опора, хващайки се с едната ръка за бюрото и внимателно отвори всяко от чекмеджетата с другата. Но освен буркан с карфиол, който очевидно бе престоял там няколко години, не откри нищо страшно в тях. Нямаше повече идеи. Може би това на пода беше направено, за да я изплаши и да я държи в напрежение? Да, сигурно беше това - в крайна сметка постигаше точно такъв ефект.

Време беше да каже нещо - децата сигурно вече я смятаха за луда. Седна на стола, опря лакти на бюрото пред себе си и тръгна да говори. Изобщо не забеляза блясъка в съсредоточения върху нея поглед на Стоянчо.

Думите “Здравейте, ученици” се оформяха в устата на Сийка, когато пред нея се изтърси средно по размер чудовище, съставено предимно от зъби, нокти и козина. Бесният му, изцъклен поглед проникна директно в костния мозък на момичето и събуди най-древни инстинкти. Тя затвори очи, вдигна ръце пред лицето си и извърна глава. Когато след повече от половин секунда нищо не я изкорми, все още с извъртяна на дясно глава, Сийка си позволи да открехне леко клепачите си. Кръвта й вече беше смразена, не можеше да си поеме въздух и тялото й беше парализирано от страх. Именно затова почти не можа да реагира на това, което видя пред себе си - бясното чудовище налиташе, сякаш от самата стена. Ноктите му блестяха, пяна се струеше от устата му, леейки се по острите като бръснач зъби, а погледа му вещаеше смърт. Паниката държеше очите на Сийка широко отворени, принуждавайки я да гледа полета на нападателя си. Времето сякаш бе спряло, следващата секунда продължи… пет секунди… шест секунди… седем секунди… постепенно мозъкът на Сийка се отърси от оковите на паниката и установи, че животното летящо към нея не напредва особено… дори само си виси във въздуха… дори виси на стената… защото е нарисувано. Рискува да погледне наляво, където същото животно - този път съвсем триизмерно, лежеше неподвижно на бюрото й.

Поуспокоената Сийка подложи двете чудовища на по-обстоен преглед. На бюрото й лежеше шал-лисица от тези, които вероятно навремето баба й или поне някоя роднина отпреди две поколения, бе носила. Инженерът изглежда беше заложил на фабричния смразяващ кръвта поглед, който е характерен за този тип аксесоари. Зъбите и ноктите, обаче, бяха добавени допълнително, а на гърба на животното имаше нещо розово и сдъвкано. Когато погледна нагоре, Сийка видя друго розово парче, висящо от тавана и стигна до извода, че устройството, държащо лисицата горе е била именно дъвка, толкова прецизно сдъвкана, че да се скъса под въздействие на тежестта на псевдо-животното след точно определен интервал от време. Когато отново се обърна надясно, видя рисунката, която трябваше да признае, бе истински шедьовър. Беше нарисувана направо върху стената и представляваше невероятно реалистичен образ на същото животно по средата на смъртоносен скок. Сийка се сети за тебеширеното очертание на пода и осъзна какво е било предназначението му - ако вместо да се парализира от страх, бе припаднала или само отскочила назад, би попаднала точно в очертанието, а ако талията й бе с 40 сантиметра по-широка - би го изпълнила цялото. В крайна сметка Сийка се поздрави, че е избегнала тази последна и най-унижаваща част от номера и реши да подразни малко врага.
- Тази рисунка е невероятна, - каза с тон на познавач - но изглежда не е подписана. Кой е авторът?

Децата не си направиха труда да отговорят - какичката на подиума очевидно не беше с всичкия си и учениците очакваха с интерес следващото й изпълнение. Тук е моментът да отбележим, че от гледна точка на 7-8 годишните, психичните отклонения са не по-малко забавни от самия удар в главата, който би могъл да ги причини. “Така ми се пада, като се опитвам да остроумнича с дребосъци”, помисли си Сийка и реши да се върне към вече репетирания сценарии:
- Здравейте ученици. Аз съм госпожица Атанасова и съм новата ви учителка по рисуване.
Тази нова информация не промени особено мнението на учениците за психическото й състояние и не ги подтикна да нарушат мълчанието си.
- Преди да започнем ми се иска да се запознаем.
Отново тишина.
- Хайде, нека да чуя по нещо за всеки от вас.
Усещайки, че думите не са достатъчни, Сийка зареди най-чаровната си усмивка, насочи я към едно от момчетата и натисна спусъка. Неподготвен за подобна атака, ученикът капитулира безусловно и изпълни волята й:
- Мануела е зубър, Стоянчо е гадняр, Гошко е…
- Не, не! Искам всеки да ми каже по нещо за себе си… не за другите.
- Не съм зубърка, Неиване, гадняр такъв!
- Гошко е какво? ‘Що не дойдеш да ми кажеш какво е Гошко, а?!

След като успя по някакъв начин да въдвори ред в стаята, Сийка отново се обърна към момчето и го попита меко:
- Как се казваш?
- Неиван.
- Не Иван, а какво?
- Името… ми… е… Неиван.
Сийка съжали, че така импулсивно е задала въпроса. След като беше сложил огромна пауза след всяка дума, за да подчертае липсата на такава между “Не” и “иван”, ученикът й хвърли поглед, който й бе твърде познат. На самата нея често й се бе налагало да го използва, когато хората я питат: “А как е цялото ти име? Анастасия? Аспасия? Спасийка?”. Цялото й име беше Сийка и не знаеше дали някога би могла да прости на майка си за това.
- И какъв искаш да станеш, когато порастнеш?
- Адвокат.
“За да си спечелиш делото за смяна на името”, помисли си изпълнената със съчувствие Сийка, сигурна че това е причината - и на нея й бе минавало през ума.
- Благодаря ти, Неиване. - Сийка се обърна към следващото дете - А ти как се казваш?
- Пандора.
“Пандора друг път”, помисли си Сийка, “чак толкова шантави родители няма”.
- А ваш’те как те наричат?
Момичето измърмори нещо под носа си.
- Моля?
- Павлина.
- А ти каква искаш да станеш като порастнеш?
- Богиня, която се бори със злото - отговори Павлина, с блясък в очите.
“Противоречив избор на псевдоним, миличка”, Сийка реши да не задава на Павлина повече въпроси, за да не вземе да получи още някой отговор. Обърна се към следващото дете - русокосо момиченце с панделки, разделящи косата й на две плитки.
- Ти сигурно си Мануела.
- Да и искам да стана учителка!
- Не е лесно да си учителка - каза Сийка с усмивка. - Защо искаш да станеш такава?
- За да накажа Стоянчо и Неиван, да напишат сто милиарда пъти на дъската, че не съм зубърка! - Мануела се обърна към момчетата и им се изплези.
- Благодаря ти Мануела…
Сийка се обърна към следващия ученик - огромно хлапе, което едвам се побираше в стола си.
- Аз съм Георги…
- И иска да стане готвач! - извика Стоянчо, а Неиван прихна да се смее.
- Моля ви! Сега говоря с Георги, не го прекъсвайте!
- Изобщо не искам да ставам готвач - каза Георги гневно.
- А какъв искаш да станеш? - попита Сийка с най-мекия си тон.
- Кулинар…
- Аз съм Цанко - каза дребничкото, очилато момченце с руса коса, което седеше на втория ред - и искам да стана директор.
- И защо искаш да станеш директор?
- За да назнача Мануела за учителка - Мануела се обърна и му се усмихна срамежливо. Това предизвика кръвта на Цанко, която на тази възраст още не бе наясно къде трябва да отиде, когато руса мацка му се усмихне, да се влее в лицето му, придавайки му пурпурен оттенък.
- А ти как се казваш? - развеселената Сийка се обърна към очилатото момиченце, което седеше в дясно от Цанко.
- Блага - отговори ученичката, без да вдига поглед от листа пред себе си.
- И каква искаш да станеш, когато порастнеш?
Блага продължи да гледа надолу и не отговори. Момичето изглеждаше доста срамежливо и Сийка реши да не я разпитва на сила. Остана само едно хлапе.
- Аз съм Стоян - широка усмивка грееше на лицето му - и искам да ти стана гадже!

Измежду всички ужасяващи сценарии, които Сийка бе разиграла в главата си през последните 24 часа, нямаше нито един, който дори малко да прилича на това, което се случваше в момента. Какво се казва на петокласник, твой ученик, който има подобни апетити? Първата реакция на Сийка бе да използва това шантаво развитие на обстоятелствата и да му обясни, че за да има шанс да й стане гадже, едно момче трябва да се държи изключително добре не само с нея, но и с всички около себе си. Но навреме се усети, че това би означавало формално да му позволи да я ухажва, а Сийка не можеше да си позволи да губи повече самоуважение днес. В крайна сметка реши да го игнорира.
- Благодаря на всички. Понеже още не съм виждала как работите, бих искала да ми нарисувате нещо. Нека да бъде… - Сийка огледа стаята - ето тази ваза. Всеки може сам да избере как да я нарисува, а втория час ще видим как напредвате.

Сийка остави вазата на бюрото си, бръкна в едно от чекмеджетата, намери ключовете от шкафовете в другия край на стаята, отвори ги и раздаде хартия, моливи, боички и подобни. След това им пожела приятна работа и отново седна на бюрото си, за да разгледа по-подробно списъка с децата и програмата си. Минута по-късно пред нея стояха Мануела и Павлина, първата с една розова плитка, а втората с мустак, на който всеки владетел на малко балканско кралство през XIV в би завидял. Между тях на земята лежаха Гошко, Неиван и хлипащият от ужас Цанко. Зад тях Стоянчо не правеше опит да прикрие задоволството си и Сийка бе сигурна, че именно той е виновен за всичко. Единственият друг незасегнат ученик беше Блага, която продължаваше тихо да си рисува в края. Сийка вдигна ръка и започна да масажира слепоочията си.

Ето какво се бе случило. Стоянчо бе намазал задната част на четката на седящата пред него Павлина с черна боя. Павлина, която обичаше да заема артистични пози, когато обмисля следващия си ход, замислено я бе прекарала няколко пъти по лицето си. Първият забелязал резултата от това нейно действие бе Неиван, който бе изпаднал в истерия, предизвиквайки гнева на Павлина, която го бе замерила с четката. Ответният удар на Неиван с чашка розова боя бе преминал покрай навелата се Павлина и бе поразил Мануела, която се бе разплакала. Цанко веднага се бе изстрелял към Неиван и в рицарският си устрем бе пратил стола си назад, събаряйки обяда на Гошко. Огромното хлапе бе изпаднало в дива ярост и бе поело след Цанко с бойния вик:
- А-а! Сега какво ще ям!? Ще те изям тебе!
На две крачки от целта си Гошко се бе спънал в протегнатия крак на Стоянчо и бе полетял напред, помитайки Цанко и Неиван.

Сийка не знаеше как да процедира. Не можеше да накаже Стоянчо, защото нямаше доказателства и наказанието щеше да изглежда несправедливо. Не искаше да накаже останалите деца, защото наказанието щеше да бъде несправедливо. Да не говорим, че изобщо не знаеше какво би било въпросното наказание. Сийка имаше нужда от Соломоново решение и за щастие на помощ й се притече собственият й опит от някои неприятни часове в училище.
- Ама какво е това? Така ли се държат добрите ученици? Ако видя пак нещо такова, ще спрем да рисуваме, ще започна да ви преподавам за натюрморт и след това ще ви изпитвам! Дайте ми боичките, днес ще рисуваме само с моливи.

Заплахата даде резултат и не след дълго в стаята се чуваше единствено шума от шарещи моливи. Сийка използва временното примирие, за да планира следващите си ходове. Беше доволна от начина, по който се справи с последната ситуация, но не й се искаше да бъде от онези учители, които заплашват и наказват. Искаше й се да е от тези, които поощряват учениците и правят часовете интересни. Реши да похвали всяко от децата, когато види рисунките им и се захвана да мисли за някаква игра, която биха могли да играят втория час. Можеше да… високо вдигнатата ръка на Стоянчо изтръгна Сийка от мислите й.
- Да, Стоянчо?
- Госпожо, може ли до тоалетната?
Сийка се поколеба. По принцип не се очаква такова просто и съвсем нормално желание от страна на петокласник да озадачи учителката му до такава степен. Но момичето подозираше, че Стоянчо крои нещо. А и ясно си спомняше инструктажа, който й бе даден. “Не ги изпускай от поглед нито за секунда”, бе казал баща й. От друга страна, не можеш да откажеш на дете, което иска да отиде до тоалетната - просто не можеш и малкият антихрист със сигурност знаеше това. Сийка осъзна, че е напълно неподготвена за играта на Стоянчо, а срещу себе си има истински майстор в негово лице. Няма как, трябваше да го пусне.

Това я изправи пред нова дилема. Тоалетната, която Стоячно така горещо копнееше да посети беше на май… на другия край на коридора. От нея явно се очакваше да го придружи, но това нямаше как да стане без да остави другите ученици сами.
- Дали не можеш да изчакаш до междучасието?
- Не - беше изнервящо лаконичният отговор.
За момент обмисли идеята да звънне на баща си и да го пита какво да направи, но бързо я отхвърли. Подозираше, че дори децата в стаята биха я помислили за малоумна, ако не може да се оправи в такава, на пръв поглед съвсем тривиална ситуация. Няма как - перфектната система за надзор трябваше да бъде нарушена и съвсем логично Сийка прецени да минимизира риска оставайки при шестте малки крет… сладурчета в стаята и да прати Стоянчо сам до тоалетната.

Стоянчо вървеше в коридора с широка усмивка на лицето си. Оставаше един последен грандиозен номер - финалът на днешната програма. За целта му беше необходима апаратурата, която предварително бе складирал извън стаята. Пътят му го отведе към мъжката тоалетна, покрай мивките, вдясно покрай кабинките и… изведнъж всичко стана черно.

Криминалният ум не можеше да повярва на късмета си. Жертвата лежеше на земята в безсъзнание… или мъртва? Криминалният ум провери - в безсъзнание. Това улесняваше нещата значително.

Глава 4 - Най-добрите планове