час по рисуване разследване

- Така ли се мете, бе?! В казармата не ви ли учат?
Чистачката Любка Цекова поднесе семка към устата си, сдъвка я, изплю обелката на пода и продължи:
- Сега ше кажеш, че и в казарма не си ходила. А трябва, да знаеш.
Отчаянието в погледа на стоящата срещу нея осмокласничка не я смути и нова обелка пое към зле изметения под.
- В казармата…
Семка.
- Ше те научат…
Семка.
- Как да изпълняваш.
Езикът вече поднасяше следващата обелка към устните, когато Любка Цекова усети нечии очи върху себе си. Завъртя глава и срещна ужасения поглед на новата учителка, която бе замръзнала в рамката на вратата на класната стая. “Тая па малката к’во иска?”, чистачката я изгледа предизвикателно. Движеха се единствено устните й, които се свиха, превръщайки устата в пневматично оръдие. “Що не ‘земе да си каже”. Малката не каза нищо. “Ше каже грънци”. Любка духна.

Сийка проследи свличащата се към пода обелка, която моментално бе изметена от ученичката. Чистачката посочи с жест на главата другия край на коридора и без да сваля поглед от Сийка, каза:
- ‘Айде момиче, ше метеме е там.

Часът бе свършил и Стоянчо не се бе появил. Сийка реши да прекара междучасието в учителската стая с надеждата, че ще получи някой друг полезен съвет, който да й помогне да се справи с врага. Определено щеше да повдигне и въпроса за това, което бе видяла на излизане от класната стая - беше шокирана от начина, по който чистачката тормозеше горкото момиче.

Сийка отвори вратата на учителската стая и бе връхлетяна от мощна струя цигарен дим. Горещият въздух завладя личното й пространство, а гъстият пушек нахлу в дробовете й, предизвиквайки нещо средно между кашлица и задушаване. Някой я хвана за ръката и я издърпа в стаята, затваряйки вратата зад нея.
- По-бързо, че ще види някой ученик - каза непознат глас, останал анонимен в непрогледната мъгла.
Сийка беше пушачка, но димът, който излизаше от нейните цигари беше планински въздух в сравнение с никотиновия еквивалент на индустриален смог, който изпълваше учителската стая. Със задръстени дробове и горящи ретини, момичето си проправяше път към прозорците, визирайки в тях единственото си спасение. Успя да се добере до един отворен прозорец навреме, за да спаси зрението и по-голямата част от живота си (тази разходка със сигурност щеше да й струва една-две години в дългосрочен план).

Пушенето съвсем естествено беше напълно забранено на цялата територия на училището. Но директорът, въпреки че не бе пушач, никога не би си позволил да лиши учителите от възможността да запалят. Румен Атанасов напълно разбираше, че мисълта за една… или повече цигари в междучасието е единственото нещо, което крепи повечето учители до края на часа. От друга страна учителите трябваше да са пример за учениците и не биваше да бъдат виждани как пушат. Всичко това доведе до разрешение да се пуши единствено в учителската стая, а в резултат на това, от прозорците й излизаше пушек достоен за индивидуална квота по протокола от Киото.

След като възстанови напълно жизнените функции на организма си, Сийка успя да огледа по-критично обстановката. Виждаха се силуетите на петнадесетина души, които седяха или стояха около масата в центъра, неизменно с цигара в ръка. Сийка чу приближаващият се глас на Тасева, чийто непрестанен монолог служеше за фон на всички останали разговори. Сякаш усетила присъствието на нов, свеж събеседник, Тасева се приближаваше към Сийка. Тя се зарадва изключително много на това обстоятелство, тъй като въпреки че искаше да чуе някой друг съвет, който да й помогне със Стоянчо, не искаше да признае, че вече й се е качил на главата, a Тасева бе именно такъв човек, от когото можеш да получиш отговори без да се налага да задаваш въпроси.
- Здравей, миличка - Тасева сияеше.
- Здравейте.
- Е, как мина първият ти час?
- Горе-долу, не са най-послушните деца на света, но смятам че се справих - излъга Сийка.
- Браво на теб! Баща ти много ще се зарадва, да знаеш. Толкова трудни деца, а ти, гледай каква си спокойна и невъзмутима!

И ето, че бе достатъчно само един човек да повярва на лъжата, за да я превърне в неоспорима истина. Ами да, в крайна сметка се бе справила. Най-лошото бе минало, а тя дори бе успяла да въдвори ред към края на часа. Е, периодът на мир и тишина до голяма степен се припокриваше с времето, в което Стоянчо не бе в стаята. Но като изключим това, разходката по ръба на нервната криза и фактът, че нямаше представа къде е малкият нещастник, всичко беше екстра. За първи път днес Сийка се почувства спокойна и уверена. Някак се бе справила. Нямаше да се даде на Стоянчо и нямаше да разочарова баща си. Искрена усмивка бе изгряла на лицето й, когато Тасева проговори отново:
- Има ли нещо, с което можем да ти помогнем?
- Ами… смятам, че съм добре засега. Но съм любопитна за някои неща.
- Питай миличка, не се срамувай!
- Що за име е Неиван?

- Предполагам, че…
- НЕИВАН - прекъсна я глас от отвъдното, - е име като всяко друго. - Людмила Дялова, учителката до четвърти клас, изплува от мъглата и ги изгледа строго. - Само че различно.
Трите се посмяха известно време. Сийка се смееше, защото в първия момент се беше шашнала от строгото изражение на Дялова, Дялова се смееше, защото Сийка в първия момент се беше шашнала от строгото й изражение, а Тасева се смееше, за да прикрие раздразнението си от това, че я бяха прекъснали. Никой не се смееше на шегата… защото действително не беше много оригинална, но и защото в социалното общуване хумурът изобщо не е първостепенен показател за това кое е смешно и кое - не.
- Все пак не съди за детето по името му - каза Дялова, когато им се наложи да си поемат дъх.
- Няма нужда, личи си, че е от по-буйните, май не общува добре с другите деца.
- И ти щеше да си така, ако се казваше Неиван.
- Нормално е родителите да обмислят какъв ефект би имало името на детето им върху него - включи се Тасева, - особено докато расте… но не е задължително.
- Може за майката да е било много важно детето й да не се казва Иван.
- Тогава да го беше кръстила Георги. Според мен, Неиван го прави повече Иван от просто Иван.
- Може - започна Тасева, - бащата да е искал да го кръсти Иван. Но с майката са се скарали жестоко и тя се заклела, че никога няма да го кръсти Иван, въпреки че много искала да го кръсти точно така. Като го кръстила Неиван удържала да думата си и в същото време го направила по-Иван от другите Ивановци.
- Е чак толкова да иска да го кръсти Иван…
- Може пък да е религиозна и да е получила знак, че трябва да го кръсти на Св. Йоан.
- Да го кръсти Йоан тогава или Нейоан.
- Нейоан като някакво филипинче звучи, никой няма да се сети, че идва от Йоан.
- Може единия дядо да се казва Невен, а другия Иван и да са ги сляли. Сега нали е модерно. Примерно Мария и Силвия става Марилвия или Деби и Емилия - Дебилия, Генади и Пейчо…
- Разбрахме.
- Само не забравяй, че детето не е виновно, миличка - напомни Тасева.
- Но и не го съжалявай. Ако прави бели, не се замисляй преди да го накажеш.
- Ако го наказваш, гледай да знае защо е наказан и да си извлече поуки, не прекалявай.
Сийка се сети за срещата си с чистачката в коридора.
- Като казвате да не прекалявам… кое точно се смята за прекалено? Защото идвайки насам видях как една чистачка тормози едно момиченце.
- Как така тормози?
- Ами беше й връчила метлата, крещеше й и я караше да мете, а тя самата през цялото време ядеше семки и плюеше обелките на пода. Първо, наистина се надявам момичето да е било наказано за нещо…
- Аха - Дялова се усмихна, - явно е била наказана, защото са я хванали да яде семки в коридора. По мое мнение наказанието е чудесно, защото й помага да види как се чувстват тези, на които е навредила.
- Не смятам, че родителите на момичето ще го разберат точно по този начин.
- Със сигурност моментално ще се оплачат на директора. Баща ти е изключително убедителен човек - в повечето случаи родителите излизат доволни, че детето им е получило урок.
- Значи чистачката си прави каквото си иска, а директорът опира пешкира?
- Директорът няма нищо против подобни наказания, напротив - дори ги поощрява. Трябва да знаеш, че възпитанието никак не е лесна работа, а и родителите разчитат на нас - все пак детето им прекарва половината си време в училище.
- Като стана дума за баща ми, май не е зле да му се обадя.
- Сигурно си е в кабинета, миличка.
- Най-добре мини през учителската тоалетна преди да слезеш. Там има дезодорант - директорът не одобрява миризмата на цигари извън тази стая.

- Е, как беше?
- Смятам, че горе-долу се справих.
- За секунда не съм се съмнявал! - Румен сияеше - Обади ли се на мама?
- Ще й звънна като свърша - каза Сийка, сигурна че няма да минат и 10 секунди от излизането й преди Румен да се обади на жена си. (Румен е женен за жена си, а тя и майката на Сийка са едно и също лице - някои хора просто са консервативни.)
- Исках да те питам - започна пак Сийка, - наистина ли казваш на чистачките да тормозят учениците?
- Чак да ги тормозят…
- Видях как една чистачка крещи на едно момиченце, което според мен, не се разплака, само защото се страхуваше, че ще му викат още повече.
- Ах-а… и си я съжалила.
Сийка зяпна удивена - много ясно, че ще я съжаля като я малтретират.
- Мислиш ли, че е изглеждала така, когато е белила семки точно под носа на жената, която ден и нощ се труди…
- Да бе, като робиня - не ми я хвали, срещала съм я.
- Важното е, че не може да допуснем учениците да се държат нагло и смятам, че един ден с Любка ще се отрази много благотворно на госпожицата.
- А можем ли да допуснем чистачките да крещят на децата?
- Любка е чудесен педагог…
- Да бе.
- Добре де… рано или късно в живота си, тези деца ще се срещнат с хора, които викат, защото смятат, че това ги прави убедителни - един ден с Любка Цекова ги подготвя за тази среща.
- Ха-ха, глупости! Такива ли аргументи използваш пред родителите?
Румен Атанасов беше нахилен, но само едната усмивка не можеше да предаде задоволството, което изпитваше. Въпреки яростната съпротива на жена си, Румен обичаше да говори добре артикулирани безсмислици на дъщеря си, за да я държи в напрежение. Смяташе, че по този начин я възпитава да подлага всичко, което чува на някаква критика и изпитваше особено удоволствие, всеки път когато получи индикация, че наистина е така.
- Всъщност не. Те приемат простото обяснение много по-лесно от теб.
- А то е?
- Дисциплина се възпитава чрез страх.
Сийка не отговори, но в погледа й се четеше несъгласие.
- Предполагам, че трябва да си била родител известно време, за да разбереш.
- И всички родители са съгласни с да се държат така с децата им?
- Ако децата им не се държат добре… повечето. Естествено има родители, при които проблемът не е, че не могат да наложат дисциплина на детето си - проблемът е, че не искат.

“Например тези на Стоянчо”, помисли си Сийка. Не искаше да пита конкретно за него, защото беше сигурна, че баща й веднага ще усети, че е имало нещо и ще се притесни. Да, Стоянчо изглеждаше като дете, на което не е налагана дисциплина. Вдъхновена от възпитателната философия, която изповядва училището, Сийка реши да му даде урок възможно най-скоро.

“Искате да направите какво?!”, не каза директорът. Освен това не каза: “Как можете изобщо да си го помислите?!”, “Няма как да свърши добре…”, както и популярното по това време: “Това е лудост!”. Беше краят на миналата учебна година и в училището се провеждаше традиционната оперативка. На нея неизменно присъстваха и двамата собственици, съветниците им, директорът и неговите заместници. Срещата вървеше безаварийно и по сценарий и Атанасов се бе унесъл в собствените си мисли. Може би затова бе хванат със свален гард, когато в края на оперативката собствениците бяха съобщили новината.

Румен Атанасов притежаваше твърде рядко срещаната способност да не казва първото нещо, което се появи в съзнанието му. Затова му се наложи да помълчи няколко секунди, преди да повтори с въпросителна интонация последните думи, които бе чул:
- Телевизионно предаване?
- Точно така.
По начина, по който бе поднесена новината личеше, че всичко вече е решено и че директорът е поставен пред свършен факт. Все пак собствениците бяха проявили такт и вероятно от куртоазия питаха Румен за мнението му. Той чувстваше, че трябва да направи всичко възможно, за да ги разубеди. Проблемът стоеше пред него едва няколко секунди, но в главата му вече се бяха появили десетки сценарии, по които цялата работа можеше да свърши зле. Реши да атакува проблема по заобиколен път:
- Телевизионно предаване, в което деца ходят на училище… - започна Румен. - Ще има ли кой да гледа такова нещо?
- Естествено! Хората от телевизия Минус+ смятат, че публиката ще приеме изключително добре предаване за надарени деца.
- А как ще го приемат децата?
- Децата ще се показват по телевизията… всички печелят - включи се счетоводителят Илиян Анков.
Всяка дума, производна на “печеля” излязла от устата на счетоводителя, можеше да значи само едно - цялата работа щеше да донесе много пари на собствениците. Румен не ги съдеше, хората бяха вложили страшно много пари в училището и като всеки предприемач очакваха възвръщаемост. Директорът бе достатъчно запознат с финансовото състояние на училището, за да е наясно, че въпреки че не губят пари, собствениците не печелеха кой знае колко много. Вече беше съвсем сигурно, че се бори за загубена кауза и все пак знаеше, че не би могъл да си прости, ако се предаде просто така.
- Ами родителите? Сигурен съм, че ще се възпротивят най-категорично. Нима искаме да преместят децата си?
- Естествено не бихме си позволили да направим нищо без съгласието на родителите.
Директорът си отдъхна - родителите щяха да вземат правилното решение за детето си и нямаше как да дадат съгласието си.
- Чудесно.

Румен нямаше как да очаква, че родителите на учениците ще се съгласят единодушно. Нямаше как да очаква, че съобщението, че кандидатстването ще се проведе като кастинг и ще се предава по телевизията, ще доведе до записването на двойно повече деца от миналата година. И когато всичко това се случи, той сериозно се замисли дали да не подаде оставката си. Цялото му същество му казваше, че цялата работа няма как да свърши добре и напускайки училището щеше да спаси поне собствената си репутация. От друга страна, оставането щеше да значи, че подкрепя идеята. От трета страна, всички знаеха, че Румен Атанасов има визия. Той се вглеждаше в бъдещето и виждаше място, където у децата се възпитават любов към знанието и към изкуството и където учителите им помагат да развият максимално своя потенциал. И училището за талантливи деца “Андрей Д. Арнаудов” бе въплъщение на тази визия. Румен не би бил щастлив на никое друго място и той знаеше това много добре. В крайна сметка имаше само едно смислено решение - щеше да остане и да се опита да омекоти удара за децата, за училището и за себе си.

Сийка влезе в класната стая, следвана от аромат на цигарен дим и теменужки. Всички ученици бяха там с изключение на Стоянчо. Сийка се направи, че не забелязва отсъствието му. Раздеде отново моливите, които бе прибрала в края на миналия час и остави учениците да рисуват.

По средата на часа учителката стана и разгледа всяка една от рисунките. Както си бе обещала, похвали всекя енда от тях.

- Чудесна композиция, Неиване. Изпълнил си отлично пространството.

- Браво, Павлина. Все едно гледам Салвадор Дали.

- Отлично, Мануела. Уловила си всеки лъч светлината в стаята, чудесна работа със светлосенките.

Намери какво да каже и за рисунките на останалите. Беше много приятно изненадана от способностите на децата - за шестокласник тези рисунки не бяха нищо особено, но за 7-8 годишни деца нивото им беше много високо. Е, нито една от рисунките не приличаше дори малко на вазата, която им бе предоставила за модел, но на този етап това не бе от значение.

Стоянчо още не се бе появил, но Сийка имаше план. Идеята й бе дошла докато чакаше учениците да си нарисуват вазите и щеше да реши два от проблемите й едновременно.
- Имаме още време, но вместо да рисуваме, ще играем една игра. Вашият съученик Стоянчо се е скрил и трябва да го намерим.
- Каква е наградата? - попита Гошко без ентусиазъм.
Останалите ученици също не се зарадваха особено - явно не им беше зор да намират Стоянчо. Младата учителка ги разбираше напълно - часът бе протекъл в пълно, почти утопично спокойствие. Наградата също бе проблем - Сийка не беше сигурна какво точно би могло да мотивира всеки един от тях, затова й се наложи да прибегне до методите на възпитанието чрез страх:
- Ако го намерим, няма да ви преподавам за натюрморт и няма да ви изпитвам.
- И всички ще имаме шестици? - попита Мануела, с пламък в очите.
- Да.
- Аз знам къде е! - каза Неиван, вдигайки високо ръка.
- Къде?
- В тоалетната, потърсете го в тоалетната!

Стоянчо действително бе казал, че отива до тоалетна, но Сийка автоматично предположи, че няма какво да прави там повече от половин час и че прави някаква мизерия някъде другаде. От друга страна, Неиван изглежда много искаше учителката да провери тоалетната. Имайки предвид, че Неиван бе дори по-бурен от Стоянчо, имаше голям шанс двамата да са комбина и петокласникът да я чака в тоалетната с маркуч в ръка или нещо подобно.
- Ще го потърсим в междучасието.

Жертвата бе вързана за парапета на северната кула, а устата й бе запушена. Отклонението от първоначалния план криеше рискове, но това което най-много притесняваше Криминалния ум вече бе минало. Жертвата трябваше да се пренесе до по-подходящо скривалище, но това нямаше как да стане преди училището да се изпразни. Криминалният ум се сля с тълпата. Оставаше само да чака и да се надява, че никой няма да потърси на кулата.

Глава 5 - Празни надежди