час по рисуване разследване

Обстановката от другата страна на оградата също не беше кой знае колко приветлива. Огромният двор беше пуст, единствените му обитатели - десетките неподвижни статуи, всяка една дело на учениците, създаваха у Сийка усещането, че времето около нея е спряло. Единственият признак на живот беше дребната жена, която метеше алеята свързваща Портата със сградата на училището. Сийка мина покрай нея и чу:
- Гледай къде ходиш, момиче! - метачката изрече думите с равен тон, без да отмества поглед от алеята, която метеше.

Сийка продължи, внимателно оглеждайки изметения асфалт пред себе си. Точно до входа на училището забеляза купчинката прах, натрупана от чистачката и старателно, без да отмества поглед от нея, я заобиколи. След това отвори вратата на училището, прекрачи прага и изпищя. Сийка стоеше на прага с един крак над огромна пропаст и бавно, но сигурно губеше равновесие. Заобиколена от отвесни стени, от които стърчаха остри стоманени прътове, дупката беше толкова дълбока, че дъното й не се виждаше. Усещайки, че губи борбата с гравитацията, Сийка посегна с ръка към рамката на вратата. Закъсня с части от секундата, усети само как пръстите й се допират до дървената повърхност и залитна напред. Падането продължи… половин секунда. Сийка отвори очи. Беше паднала в центъра на дупката, която беше нарисувана на циментовия под на коридора - факт, много по-лесно установим от сегашната й, приближена до земята гледна точка. Ужасът й окончателно се превърна в ярост, когато изправяйки се усети болка в глезена си, който сигурно беше навехнала при падането.

Движейки се бавно и внимателно, подлагайки на инспекция всяко стъпало, Сийка се качи на втория етаж, намери кабинета на директора и почука на вратата.

В началото на деветдестте години сградата на 666-то СОУ “Ангел Попангелов” преминава в ръцете на частни собственици и се превръща в Училището за Талантливи Деца “Андрей Д. Арнаудов”. За директор е назначен бащата на Сийка - Румен Атанасов и под негово ръководство АДА става едно от най-привлекателните учебни заведения в страната.

Начетен, енергичен, отличен педагог, тези определения правеха директора идеалното лице на новото училище. Истинският му талант, обаче, се криеше в подхода както към децата, така и към възрастните. Залагайки на естествената заблуда на всеки родител, че детето му е изключително, директорът бе дал идеалния старт на новото начинание. “Отлична материална база, най-добрите педагози в страната - идеалната среда, в която детето ви ще може да развие своите таланти.” Благодарение на тази съвсем тривиална покана, още първата година хиляди родители бяха заявили желание детето им да се яви на приемен изпит. Това се хареса изключително много на собствениците и директорът веднага използва този благоприятен момент, за да издейства стипендия, която да се дава на най-обещаващите кандидати. Така Румен Атанасов извоюва първата си победа - в училището щяха да имат възможност да учат наистина талантливи деца, независимо от материалното състояние на семейството им. Родителите на останалите трябваше да подплатят вярата в дарбите на децата си със солидна такса. И така бе постигнат баланс между интересите на собствениците, на родителите и на обществото и всички бяха доволни и училището просперираше.

Идеалният край на една приказка. Но след края на всяка приказка животът продължава, а в живота има цикличност и след всеки възход неизбежно следва падение. И ето, че миналото лято собствениците, учителите, родителите и учениците бяха взели участие в една колективна издънка с огромни пропорции, която Румен в последствие нарече Катастрофата. В резултат на Катастрофата, училището остана без голяма част от учителите си, спонсорите си и репутацията си. Малка част от родителите застанаха зад училището и заявиха, че няма да преместят децата си в друго. Друга част го направиха. Мнозинството от родители, обаче, не бяха взели решение и Румен знаеше, че единственият начин да ги запази е да ги увери в успешното приключване на годината. За да изпълни това си обещание имаше нужда от нови учители, а след Катастрофата малко учители бяха склонни да започнат работа в училището. Румен от своя страна бе готов да назначи всеки.

Последното нещо, което току-що завършилата гимназия Сийка искаше, беше да се върне пак в училище, било то под формата на учителка. Но баща й, който си бе наумил, че тя е идеална за работата, го обърна на молба и Сийка не можа да му откаже - днес беше първият й работен ден.

Сийка влезе в кабинета и внимателно затвори вратата зад себе си.
- Здравей! - поздрави баща й с усмивка, която бързо се изпари под изпепеляващия й поглед.
- Защо има дупка в коридора? - думите едвам се промъкнаха през стиснатите зъби на момичето.
- Страхотна е, нали!? - ентусиазмът замъгли погледа на директора - Ще повярваш ли, че е нарисувана от десетокласник?
- Как може да му позволиш да го сложи там? Сигурно предизвиква по десет инфаркта на ден.
- Всички са предупредени, не се притеснявай. - Румен се усмихна лукаво и продължи - Не казваме само на посетители, които искаме да респектираме.
- Като мен например?
Лицето на Румен, който най-сетне разбра защо дъщеря му е така ядосана, придоби загрижено изражение и той каза меко:
- О-о, принцесо, нали не се уплаши много?
- Аз… еми не - излъга Сийка.
- Специално помолих Любка да те предупреди.
- Любка чистачката ли е? - попита Сийка, припомняйки си срещата с нея.
- Да.
- Голяма майтапчийка…
Директорът я погледна въпросително, но Сийка махна пренебрежително с ръка и смени темата:
- Е, какво ме чака днес?
- Ето ти програмата - Румен й подаде разграфен лист. - Днес започваш с два часа с малките. Остави ги да ти нарисуват по нещо, за да видиш какво могат. На тях така или иначе не им преподаваме много, работата ти е предимно да ги пазиш да не правят глупости.
- Лесна работа.
- Не ги изпускай от поглед нито за секунда - всяка дума от изречението бе произнесена самостоятелно с онзи тон, използван при разговор с подчинени от хората, които се смятат за голямата работа. Сийка почти се обиди - много ясно, че няма да ги оставя без надзор, нали това беше целия смисъл на професията учителка по рисуване. Все пак не каза нищо. Баща й никога не й говореше по този начин и щом сега го бе сметнал за необходимо, явно наистина много държеше на това.
- Няма, тате, разчитай на мен - гальовно изчурулика на татко принцесата.
Румен се усмихна.
- Ела да те запозная с колегите.

- А, да… - физиономията й помръкна.
Нямаше нищо против учителите. Майка й беше учителка, баща й беше директор на училище - Сийка дори беше срещала някои от настоящите си колеги и те се бяха държали повече от мило. Оценяваше колко трудна и натоварваща е работата им и напълно разбираше, че имат нужда да са строги, ако искат някой да ги слуша. Но дванайсетте дълги години, които бе прекарала, изложена на всекидневен сблъсък с толкова много преподаватели, бяха оставили своите следи дълбоко в подсъзнанието й. Просто не можеше да се отърве от страха, че ако не внимава как се държи, може да я накарат да остане след часовете или по-лошо - да й дадат домашно за през ваканцията.

Баща й нямаше как да я разбере, той все пак винаги е бил от другата страна на барикадата. Самата Сийка осъзнаваше, че вече е преминала от другата страна и това я притесняваше. Ако беше момче, би се възпротивила, би извадила светлинен меч и след дълга и драматична битка, би победила, отрязвайки ръката на баща си. Но Сийка се бе поддала и сега всички щяха да възприемат нея, както тя възприемаше учителите - доста мъчителна мисъл, имайки предвид, че когато си на 19, малко неща те вълнуват повече от това, което хората мислят за теб.

Учителската стая се намираше на третия етаж. По цялата й северна стена имаше високи прозорци, от които се откриваше чудесна гледка към двора на училището, стената и парка отвъд нея. Жълтеникавите тапети на другите стени почти не се виждаха от шкафовете за дневници и библиотеките, пълни с отдавна недокосвани книги. Продълговата конферентна маса заемаше почти цялото пространство в центъра на стаята, а няколко по-малки масички бяха разпръснати по края. На някои от тях имаше компютри, на други - вестници или списания. Но по всяка една неизбежно се виждаха пепелниците, които бяха колонизирали всяка плоска повърхност в стаята. Паркета и килимите на пода, както и дървените мебели правеха стаята доста уютна, а големите, удобни столове осигуряваха комфортна почивка на учителите по време на кратките примирия във войната с учениците.

В единия край на стаята учителят по химия Трендафил Леев четеше онлайн списание. Потънал в блажено спокойствие, с крака, качени на бюрото пред него, и без да обръща никакво внимание на двете учителки, които клюкарстваха в другия край на стаята, Леев се наслаждаваше на сутринта. Винаги идваше час по-рано от необходимото, за да може да потъне в мира и тишината преди занятията.

Тъкмо преполовяваше интересна статия със заглавие “Химия на любовта”, когато директорът влезе в стаята и поздрави. Леев едва не падна от стола си, когато забеляза, че след него влиза видимо уплашена ученичка. Учителят светкавично се огледа, но вече знаеше, че е единственият мъж в стаята. И ето - двамата тръгнаха точно към него.

Леев беше там, когато месец по-рано същото нещо се случи на колегата му - физика Мендев. Атанасов бе влязъл, заедно с някакво момиче, тя беше посочила Мендев и тримата бяха излезли мълчаливо от стаята. Никой повече не видя злочестия учител.

Леев се престраши и погледна момичето. Тя вървеше бавно и несигурно, с поглед вперен в земята пред себе си и… О, не - накуцваше леко с единия крак! Но Леев никога не бе виждал това момиче, сигурен беше. Как можеха да го обвинят?
- Леев, познаваш ли… - започна директора.
- Никога не съм я виждал, Атанасов, заклевам се! - панически изломоти учителят, гледайки Атанасов умолително.
- …дъщеря ми Сийка?
- Аз… - Леев се засмя почти истерично, като човек, разминал се на косъм със смъртта и повтори, този път много по-меко - Никога не съм я виждал.
- Сийка ще бъде новата ни учителка по рисуване.
- Чудесно! Смея да твърдя, че бъдещите художници много ще ти се зарадват. - Леев се бе окопитил достатъчно, за да си позволи намигане.
Сийка не отговори, само се усмихна неубедително.
- Това - каза директорът, отивайки към двете учителки в дъното - е госпожа Маргарита Тасева. Тя преподава литература. А това е госпожа Дялова, която вече познаваш.

Госпожа Людмила Дялова или “Дялова от АДА”, преподаваше на учениците от първи до четвърти клас и комбинираше в себе си най-страховития учител на света и най-милата жена, която Сийка познаваше. При всяка среща с нея Сийка виждаше любезна, усмихната жена, която имаше да каже нещо хубаво за всеки и която никога не влизаше в пререкания. Но съдбата явно така се бе отплеснала да дарява Людмила с вътрешна красота, че бе оставила външната на произвола. Това, което учениците виждаха, бяха чертите на лицето, които без да са грозни, бяха вплетени в изражение, от което, съвсем несправедливо към добрата жена, струеше омраза към всички божии създания. Виждаха поглед, способен да прониква дълбоко в душите им и усмивка, която щастливо им съобщаваше, че в мазето си учителката има специален казан за деца, които дъвчат дъвки.

Дялова, която знаеше как децата могат да се качат на главата на очевидно мекушавите учители, бе приела философски отношението на учениците към себе си и дори бе започнала съзнателно да затвърждава репутацията си. Последната й придобивка, например, беше пръстен с формата на череп, за който сред учениците вече се носеха мрачни истории. Сийка се усмихна, когато го видя на ръката й, а Дялова й отвърна, като изтъкнат майстор приемащ похвала за изпълнението си.

- Не му се шашкай на Леев, скъпа - започна с конспиративен тон другата учителка. - Подгонила го е параноята, откакто стана оня инцидент преди един месец.
Сийка се поколеба. Баща й с неохота говореше за Катастрофата и доколкото момичето знаеше, учителите споделяха настроението му. Беше и любопитно какъв е бил този инцидент преди един месец, но дали имаше смисъл да разпитва за Леев? За щастие, на госпожа Тасева не й бе необходимо участието на събеседници, за да си води разговора.
- Пипнаха приятелчето му Мендев, че е мърсувал с ученичка.
- Нищо не беше доказано, Марги - прекъсна я директорът и й хвърли укорителен поглед.
- Да, и нашият господин Леев затова се шашка толкова. Вярва, че Мендев е невинен и сега го е страх, че и него могат да обвинят несправедливо. Той е такава душичка, никога не би направил нещо такова… - Тасева понижи тона си още повече - от сигурен източник знам, че за жена му би бил истински празник, ако Леев беше способен дори на малко сексуален тормоз.
Дялова театрално завъртя очи, директорът въздъхна тежко, а Сийка едвам се сдържа да не се изкикоти. Вече имаше мнение за новата си колежка.

По ирония на съдбата, средното име на госпожа Маргарита Р. Тасева, или по-точно средната част от името й, беше “Итар Тас”. И след няколко минути, прекарани в компанията й, човек неизменно би се замислил дали тя е кръстена на новинарската агенция или тъкмо обратното. Тасева знаеше всичко за всекиго - за повечето хора знаеше неща, за които дори те самите не подозираха. Голяма част преподавателите винаги бяха нащрек в нейно присъствие и си позволяваха само премерени жестове и изказвания. Останалите осъзнаваха, че Итар-Тасс ще има какво да съобщи за тях, независимо дали са й го предоставили или не и затова се държаха съвсем свободно.

Приятелското държание на Тасева и присъствието на баща й и Людмила предразположиха Сийка да спре да се държи като наказана.
- Днес започвам с два часа с малките. Какво ме чака? - попита с безрадостната усмивка на обречените.
- О-о, малките са душички, изобщо не се притеснявай - включи се Дялова с демоничния си глас. Сийка вече го беше чувала и този път косъмчетата по врата й не настръхнаха. Гласът на Людмила беше леко дрезгав и дори с най-мекия й тон можеха да се коват пирони (особено в ковчези). Сийка подозираше, че учителката съзнателно го е постигнала след дълги тренировки.
- А кои всъщност са малките? Първи клас? Втори клас?
- Всички от първи до седми, които ходят на рисуване - каза директорът.
- Изобразително изкустно - поправи го Дялова.
Сийка зяпна.
- Това не са ли един милион деца?
- Не, даже напротив - съвсем малко са. Един-двама първокласници, един-двама второкласници…
- И Стоянчо - каза Тасева мрачно. - Той беше приет с рисуване, нали Атанасов?
- Да.
- И кой е Стоянчо? - попита Сийка.
- Стоянчо, скъпа, е най-лошото нещо, което може да ти се случи на първия ден.
- По-лошо от падане в дупката ви в коридора?
Двете учителки хвърлиха на директора поглед, който по принцип пазеха само за ученици, които играят футбол в стаята.
Той въздъхна и започна:
- Стоянчо е просто един ученик…
- Да и Луцифер е просто един ангел - прекъсна го Тасева. - Момичето трябва да знае с какво си има работа.
- На мен никога не ми е създавал проблеми - каза Дялова с леко раздразнен тон, който показваше, че ако питат нея, в това училище има място само за един Сатана.
- Виж, господин директор, разбирам, че не искаш да плашиш момичето. Но нека поне знае какво я чака, иначе рискуваш малкият дявол да я откаже рано-рано от професията.
- Да, може би си права - въздъхна Атанасов.
Устата на Тасева моментално се възползва от зелената светлина и настъпи газта.
- Малкият се заяжда, закача се, бие се, тормози другите деца, играе… спортува в стаята и прави номера на учителите. Не можеш да го спреш - колкото повече се бориш с него, толкова по-енергично отвръща. Моят съвет е да приемаш спокойно изпълненията му, ако види, че не те разстройва, може да се обезкуражи и да насочи усилията си към друга жертва.
- Защо го търпите, като е толкова ужасен?
- Защото родителите му са близки със собствениците - моментално отговори Тасева.
- И защото е наистина талантливо дете със страхотни заложби - каза строго директорът.
Точката на разговора бе поставена от звънеца, чието дрънчене се разнесе из коридора.
- Хайде, часът започна - директорът дари Сийка с нежна усмивка. - Всичко ще бъде наред, не се притеснявай. Като свършиш мини да ми разкажеш как е минало.
- Добре, Тат… - Сийка се изчерви - господин директор.

Криминалният ум кроеше планове - днес беше големият ден.

Глава 3 - Да срещнеш Стоянчо