час по рисуване разследване

Новата учителка по рисуване стоеше пред мъжката тоалетна, заобиколена от учениците си. Всички я гледаха с очакване и изведнъж Сийка осъзна, че от нея се очаква да поведе експедицията.
- Една дама няма работа в мъжката тоалетна. - заяви учителката, въпреки че често избягваше опашките за женската в заведенията именно по този начин, - Нека момчетата влязат да го потърсят.
Неиван веднага се изстреля навътре, следван от Гошко. Цанко, който сигурно бе ставал жертва на Стоянчо достатъчно често, че да се подвоуми, се приближи до вратата предпазливо и още не бе прекрачил прага, когато Неиван разпалено заяви, че Стоянчо не е вътре, но със сигурност е бил тук.
- Защо смяташ така, Неиване? - попита Сийка формално.
Неиван се подвоуми и погледът му бавно падна към земята.
- Намерихме следа! - включи се Гошко и показа на Сийка червен метален овал.
- Какво е това? - Сийка протегна ръка.
- Ножа на Стоян!
И действително, предметът, който Гошко й подаде, беше стандартно швейцарско ножче. “Сега го пипнах малкия нещастник!” помисли си Сийка и каза, с най-превзетия тон, който можеше да докара:
- Нима е позволено учениците да внасят ножове в училище?!
Неиван продължаваше да гледа в краката си - потвърждение че знаеше, че не е позволено. Явно не бе искал да издава приятеля си, но за негово съжаление Гошко беше на другия полюс. Сийка нямаше търпение да заведе Стоянчо при директора, където да му измислят някое тежко наказание. Проблемът беше, че все още не го бяха открили.
- Намерихте ли някакви други следи?
Момчетата не отговориха и Сийка отбеляза, че Неиван все още не вдига поглед. Може би той бе видял нещо, което е обягнало на Гошко. Няма как, трябваше да влезе и да огледа, за да бъде сигурна.

Мъжката тоалетна се състоеше от две помещения. Първото беше преходно, в него бяха мивките, а през дървена врата се преминаваше към второто, в което бяха кабинките. Когато влезе в преходното помещение, Сийка с учудване установи, че голяма част белия теракот бе надраскан. Няколко реда, изписани с черен маркер хванаха окото й:

Адът на Дани

Първи кръг на ада, Дялова напада…
Втори кръг на ада, напада от засада…
Трети кръг на ада, нищо че е млада…
Четърти кръг на ада, искам да гори на клада!

Сийка се чудеше как ли е бил наказан ученикът, който е написал това. “Сигурно са татуирали надпис на челото му, за да разбере как се чувства стената, когато някой пише по нея”. И тогава забеляза какво бе написано точно под “Адът на Дани”. Буквите бяха съвсем равни и добре подредени:

Данаиле, изпуснал си едно ‘в’ в ‘четвърти’ и ада има повече от четити кръга.
- Л. Дялова

“В това училище всичко е наопаки”, установи с досада Сийка - вече й бе омръзнало всичко да я учудва и изненадва. Погледна друго писание:

Без теб не мога да живея,
Всеки ден за теб копнея,
Обичам бялата ти, гладка шия,
моя любима, тоалетна чиния.

Сийка се изкикоти и посегна да отвори вратата с надпис: “НЯМА БАНЯ, НЯМА КЕФ, ТУКА Е КЕНЕФ“, която водеше към помещението с кабинките. С изключение на зелен маркуч, навит като змия в единия ъгъл, помещението се оказа съвсем празно и лишено от присъствието на Стоянчо. Сийка реши да пита чистачката за маркуча, когато я срещне и излезе.

Тук се бе състояла схватката между Стоянчо и криминалния ум, който съвсем неволно го бе нокаутирал с енергично отваряне на вратата на една от кабинките. Следи имаше навсякъде - косъмчета, генетичен материал под формата на урина и няколко капки от кръвта на Стоянчо. Дори зрението на Сийка да бе изключително, пак нямаше как да забележи това.

Харалампи Грънчаров лежеше облечен в леглото си в дома за сираци и гледаше тавана. Единствената мечта, която би признал, че му е останала, бе да изрисува този таван. В главата си виждаше картина, изобразяваща сираче и осиновител, протегнали ръце един към друг. Виждаше как изпънатите пръсти на двете фигури всеки момент щяха да се докоснат. Но този момент бе започнал преди 14 години и вероятно никога нямаше да свърши. Би могъл да каже, че разстоянието между тях клони към нула, за да илюстрира най-добре видението си. Но подобни знания за абстрактното рядко са достъпни за някой в неговото положение и на неговата възраст. Виждаше и последните следи от вълнението останали по детското лице, което сега бе маска на отчаянието. Това лице бе неговото, а тази картина щеше да е цялата история на неговия живот.

Скърцането на вратата го изкара от унеса му.
- Харалампи! - изджафка нисък и неприятен женски глас.
- Нищо не съм направил - отговори той без да влага особено чувство.
Опитът го бе научил, че няма как да избегнеш пердаха, щом директорката е решила, че го заслужаваш. Стана и я последва през отворената врата. Чудеше се какъв ли е поводът този път и веднага си отговори, когато видя намръщената физиономия на дребната възрастна жена, която го очакваше в директоркия кабинет.
- Ти ли си тоя, дето рисува по стените и оградите на хората? - попита непознатата.
- Не съм рисувал от един месец, заклевам се! - извика Харалампи и едва пребори сълзите.
- Този е, госпожо Цекова - потвърди директорката.
- Приготви си багажа, момче - каза госпожа Цекова и Харалампи видя как нещо проблясва в очите й - отиваш на специално място за деца, които рисуват.

Ужасът бе сковал цялото му същество, докато пълнеше стара пазарска мрежа с гащи и чорапи. “Специално място за деца, които рисуват”, цял живот Харалампи бе смятал, че сиропиталището е най-ужасното място на света, но ето че имало специално място… Дали нямаше да го пратят в затвора?

Ужасът все още не бе преминал в тихо отчаяние, когато вече вървеше към гарата заедно с госпожа Цекова. Вероятно затова Харалампи остана доста озадачен, когато се спряха в една книжарница и тя му купи комплект четки за рисуване. Не след дълго ужасът се завърна - кой знае къде щяха да му ги заврат…

Беше краят на миналото лято.

- Продължаваме търсенето - заяви Сийка.
- Значи сме освободени от часовете? - полупопита Павлина с неприкрит ентусиазъм.
- Не, но трябва да се оглеждате непрекъснато за Стоян или за следите, които е оставил. Ще се срещаме тук пред тоалетната всяко междучасие.
Сийка забеляза пълната липса на ентусиазъм у децата и въпреки че на нея самата никак не й бе забавно, направи опит да предизвика интереса им:
- Ето и правилата: всяка следа носи точки. Който събере най-много точки ще спечели играта и за него ще има специална награда. А този, който намери самия Стоянчо ще спечели… купата. Досега Неиван има една точка, понеже ни доведе в тоалетната. Гошко също има една точка, понеже откри ножа.

Това поощрение веднага предизвика промяна в стойката на Гошко. Гърдите му и коремът му се изнесоха съответно напред и назад и вече изглеждаше по-скоро голям, отколкото дебел. Неиван пък започна да слуша много по-внимателно. И у другите деца имаше промяна, но за съжаление на Сийка, тя не беше така положителна. Това си личеше особено при Цанко, който изглеждаше изключително разочарован.
- Играта сега започва, има да се събират още много точки. Хайде, успех… детективи! - добави Сийка, надявайки се това да мотивира и останалите.
Децата започнаха да се разотиват.
- И не казвате на никого, играта е тайна! - каза Сийка след тях, опитвайки се да вика и да шепне едновременно.

Сийка имаше нов план. Запъти се към учителската стая, където щеше да се порови в дневниците на петите класове, да разбере в коя паралелка е Стоянчо, да види какъв час имат след това междучасие и да го издебне пред стаята.

С влизането си в стаята Сийка се запъти към първия силует на пушещ учител и го попита къде може да намери дневниците.
- На кой клас ти трябва, миличка - отвърна познат глас и лицето на Маргарита Тасева изплува от смога.
- Ами-и… на-а… тези-и… - Сийка бе неподготвена, но успя да се измъкне блестящо - класове, в които има мои ученици! Искам да се запозная по-добре с… тях.
- Няма нужда да се престараваш, миличка. Скоро ще си ги опознаеш децата. А и те дневниците вече не са тук - нали класовете ги носят със себе си в класните стаи, когато имат часове.
Сийка забеляза, че самата Тасева държи дневник в лявата си ръка. Учителката явно бе проследила погледа й и каза с усмивка:
- 5-ти А клас… да, тук има твои ученик - усмивката й се уголеми. - Но сега имам час с тях и дневникът ще ми трябва.
- Аз… щом не мога да разгледам дневниците… така и така няма да има какво да правя… дали не бих могла… да вляза в часа ви - и добави с усмивка - да понауча това-онова.
- Разбира се миличка, добре си дошла. Този твой петокласник, създава ли ти проблеми?

- Чак проблеми не ми създава - започна Сийка, - но не отричам, че прави силни опити.
- Нищо не може да се направи по въпроса, миличка. Веднъж опитахме да го накажем, но родителите му вдигнаха такъв шум, че лично собствениците дойдоха да говорят с баща ти. Ако искаш вярвай, но са казали, че ние сами сме си били виновни за липсата на дисциплина, понеже явно не сме давали добър пример и било напълно недопустимо да наказваме децата за това. Много неприятни хора, наистина.

Учениците вече бяха насядали по чиновете си, когато двете учителки влязоха в класната стая.
- Добро утро! - поздрави Тасева и направи жест с ръка в посоката на Сийка, - Това е госпожица Атанасова. Тя е новата учителка по изобразително изкуство и днес ще гостува в нашия час. Заповядай, миличка!
Сийка поздрави учениците и седна на свободното място на последния чин на средната редица. Огледа се за Стоянчо. Беше доста убедена, че каквото и да е ставало по време на нейния час, петокласникът няма да отсъства от следващия и остана доста разочарована, когато разбра, че не е била права. Стоянчо не бе в стаята, а сега Сийка бе принудена да изгуби цели 40 минути, тъй като би било изключително неучтиво да си тръгне по-рано. Нямаше какво друго да направи, освен да насочи вниманието си към литература за пети клас.

Тасева, която бе заела мястото си на учителското бюро, се обърна към учениците:
- Кой иска да ми каже докъде сме стигнали с митологията?
Няколко ученици вдигнаха ръка, Тасева посочи един от тях и той съобщи, че днес трябва да вземат урока за Пан.
- Благодаря, Симеоне. Силвия, започни да четеш текста на урока.
Ученичката, към която се бе обърнала Тасева намести учебника си, направи кратка пауза и започна да чете така, сякаш води вечерните новини по реномирана ефирна телевизия.
- Пан е аркадски бог, син на Уран или Хермес и на Гея или нимфата Пенелопа.
- Още от първото изречение - намеси се Тасева с усмивка, - може да си направите изводи за нравите в древна гърция. И днес е нормално се мисли, че бащата не винаги може да бъде сигурен, че детето е негово, но представете си как е било, щом дори за майката не се знае.
Сийка зяпна, не можейки да повярва на пълната глупост, която новата й колежка току-що преподаде, някои от децата се изхилиха без да знаят защо точно, а Тасева даде знак на Силвия да продължи.
- Първоначално божество на пасищата, но поради еднаквостта на името му с гръцката дума пан (всичко) бил произведен с помощта на народоетимологията в бог на Вселената.
- А това - отново се включи Тасева, - показва как от най-древни времена и най-незаслужилият може, благодарение на чист късмет, да се издигне високо в обществото.
Изказването отново предизвика смях от страна на учениците. Сийка се бореше със собственото си лице - очите й се свиваха, а устните трепереха и младата учителка, както всеки, който се опитва да не се хили, приличаше на напушен хипопотам.
- Още като дете приличал на коза - продължи Силвия, - бил обрасъл с косми по цялото тяло, с кози рога и крака и копита, с брада и с опашка. Майка му щом го родила се изплашила и го подхвърлила, но Хермес го намерил и занесъл повит в заешка кожа на Олимп. Боговете като го видели се изсмели без да му обърнат особено внимание. Пан бил преди всичко планинско божество. На него били посветени планинските пещери. Самият той живеел в пещера на планината Ликей в Аркадия, където растяла елата, неговото свещено дърво. Там танцувал с Ехо и другите планински нимфи. Пиндар го нарича най-съвършения танцьор сред боговете.
- Това е, защото имал кози копита. Както знаете от часовете по биология, планинските кози са толкова сръчни, че могат да се покатерят и на най-острата скала. Оттам идва философският въпрос “Колко кози могат да се поберат на върха на една игла?”
Сийка, която се бе успокоила до някаква степен, се опита да замаскира смеха си с кашлица. Последното изказване със сигурност влизаше в челната тройка на най-големите глупости, които бе чувала някога, а баща й цял живот й бе говорил достойни измислици - нямаше търпение да му разкаже какви ги приказва Тасева в часовете си.
- Покровителствал пастирите, стадата, ловците, пчеларите и рибарите. Когато някой пътник се загубел в гората Пан излизал насреща му и го стряскал с чудовищната си фигура.
- Някой може ли да се сети коя дума, съдържаща името на бог Пан, е произлязва от това негово занимание?
- Подмокрям си Пан-талоните! - предложи един ученик, предизвиквайки истеричен смях, в който се включи и Сийка, която досега чакаше края на часа, за да излезе и да се насмее.
- Само една дума, Христо.
- Панирам се! - предложи друг ученик.
- Точно така - думата е ‘паника’.
- Госпожо, а ‘паниран кашкавал’ също ли произлизат от Пан? - попита друга ученичка след кратка пауза.
- Напълно е възможно, ако майка му е била Пенелопа, тъй като тя много обичала да панира кашкавал. Но не и ако майка му е била Гея, тъй като тя е имала непоносимост към млечни продукти.
От последните чинове се разнесе звук, силно наподобяващ вой на уплашено прасенце. Целият клас се обърна.
- Извинете - каза Сийка и добави мрънкайки под носа си - прехапах си акъла…

Возенето във влака определено бе най-изтънченото преживяване в живота на Харалампи. И как не - в широките купета имаше място за почти всички пътници и отоплението работеше, въпреки че бе едва краят на август и нямаше нужда от него. Oт тапицерията на седалките се носеше тежък аромат на тютюн и заедно с онова je ne sais quoi, характерно за всеки влак, придаваше на купето истински аристократична атмосфера - почти като тази в кабинета на директорката на сиропиталището. Другите пътници, облечени в хубавите си шушлякови дрехи, водеха оживени дискусии на социални теми и Харалампи се чувстваше незначителен в тяхната компания.

Един от тези пътници, който оживено обсъждаше любония живот на майката на министъра на земеделието, забеляза как момчето жадно го изпива с поглед и му подаде цигарата си с предложение да си дръпне. И когато Харалампи посегна към цигарата, госпожа Цекова, като истинска дама му каза “да не бара на човека цигарата, а да си стои мирно в ъгъла”, вместо да го удари с нещо тежко по главата, както бе свикнал.

Когато пристигнаха, госпожа Цекова го заведе в огромен апартамент на приземния етаж на една жилищна кооперация. Стаята бе съвсем отделена от кухнята и в нея имаше място не само за легло, но и за шкаф и дори за цял гардероб. След като го нагости с паница леща, госпожа Цекова прати Харалампи да се изкъпе в баня, толкова голяма, че момчето едва успяваше да докосне срещуположните й стени, когато протегне ръце. Когато излезе от банята, Харалампи легна да спи между одеалата, постелени му от госпожата на пода в кухнята.

На сутринта, облечен в почти ново работно облекло на чистачка, Харалампи излезе от апартамента заедно с госпожа Цекова, на която щеше да бъде вечно благодарен за всички добрини, които му бе сторила.

Но ето, че това неописуемо щастие, което се бе натрупало през последния ден, напусна момчето още по-бързо, отколкото го бе споходило, когато след 15 минути вървене през парка, Харалампи видя пред себе си портата на затвора. Обърна се и побягна.

След часа Сийка отиде направо при тоалетната, където я очакваха част от учениците й от часа по рисуване. Веднага забеляза метафоричния глад в погледа на Неиван, който явно изгаряше да сподели нещо.
- Здравейте детективи - поздрави Сийка, - имаме ли новина?
- Аз имам идея, госпожо комисар! - веднага отвърна Неиван.
“Госпожо комисар” направи впечатление на Сийка, явно Неиван бе почитател на Луи дьо Фюнес, или Лудия Финес, както го наричаше баба й.
- Докладвайте, инспектор Неиван.
- Трябва да му се обадим по GSM-а и да го примамим в капан!
Сийка бе до такава степен впечатлена от това предложение, че съвсем забрави да се почувства глупаво, понеже тя самата не се е сетила.
- Още една точка за инспектор Неиван! - обяви госпожа комисарката с възторг, - И още две за този, който ми каже номера на Стоянчо.
Децата се огледаха, но никой не изглеждаше напът да сподели инфромацията.
- Капитан Гошко?
- Не го знам, госпожо комисионер - отвърна Гошко и добави с поглед, в който се четеше съвсем неметафоричен глад - Може ли да го потърсим след като закусваме?
- Да не би сега да е голямото междучасие? - попита Сийка.
- Да, госпожо командир.
- Добре, разпускам ви, за да закуваме. Искам да си отваряте очите и да не казвате на никого. Ясно?
- Тъй вярно, госпожо комисар! - изкрещя Неиван.
Сийка чу уплашен писък зад себе си и обръщайки се видя бързо отдалечаващата се фигура на ученичката, която по-рано бе заплашвана с казарма от чистачката.

Силна болка в главата бе първото нещо, което Стоянчо усети, когато се освести. Второто нещо, което усети бе, че ръцете и единият му крак са вързани с дебела тел за парапета на кулата, раздалечени едни от други така, че да не може да се изправи. Третото нещо, което усети бе, че страшно много му се ходи до тоалетната.

След като се раздели с децата, Сийка тръгна да търси някой от петокласниците, в чийто час бе присъствала, с надеждата да се сдобие с номера на Стоянчо. Първо отиде в класната им стая, която се оказа съвсем изоставена. Това я принуди да ги потърси на двора.

Когато излезе от училището, Сийка видя пред себе си двор, който нямаше нищо общо с мрачната пустош, която я бе посрещнала сутринта. Стотина ученици, които щъкаха из двора бяха превърнали студените и подтискащи статуи в маси за закуска, футболни врати, сцени за танцуване, места за криене и в един особено интересен случай - в ски писта за гигантски слалом.

Сийка разпозна една от петокласничките и отиде да й поиска номерата на няколко от учениците, чиито имена бе запомнила. Когато се стигна до номера на Стоянчо обаче, момичето почти с погнуса заяви, че не знае номерата на момчетата.

След още няколко минути усилено взиране във физиономиите на учениците на двора, Сийка разпозна Христо, едно от момчетата, които бяха особено активни в часа на Тасева. Христо имаше номерата, които Сийка поиска и този на Стоянчо бе измежду тях.

Сийка избра позиция с гръб към училището, от която да може да наблюдава почти целия двор, извади GSM-а си и набра номера на Стоянчо.

Ако изберем позиция край оградата, която описва двора на училището и погледнем към него, пред нас би се открила следната картина. На преден план е шестокласникът и вратар на “Шестаците” от шести “А” - Никола, който с гръб към нас се радва на гола, който съотборникът му Петър току-що бе отбелязал с фамозен удар от воле. Зад футболистите е Сийка, която с телефон в ръка обхожда с поглед целия двор. На още по-заден план, в ляво от главата на Сийка, бихме видели сградата на училището и по-точно северната кула. Ако се вгледаме в кулата по-внимателно, бихме забелязали как над парапета се размахва детски крак - единственият свободен крайник на Стоянчо, с който безрезултатно се бе опитал да привлече нечие внимание.