Глава 3 - Втора част
Сийка стоеше пред стаята, в която щеше да се проведе часът по рисуване. Гледаше вратата както археолог-приключенец гледа входа към съкровищницата на древен храм, чието отваряне неизбежно ще доведе до изстрелване на копия, огън и крокодили в негова посока. Предпазливостта, бидейки ключът към това начинание, спохождаше всяко едно нейно действие от този момент нататък. Застанала встрани от вратата, така че стената да я прикрива от различните снаряди, които биха полетели към нея, Сийка протегна ръка, постави един единствен пръст в самия край на дръжката на вратата и внимателно я натисна. Когато езикът на бравата изцяло се прибра и вратата бе в състояние, позволяващо й да изпълни фундаменталната си роля във вселената, момичето насочи посоката на натиска, упражняван от пръста й към вътрешността на стаята. Сийка преброи бавно до три, докато вратата се отваряше сякаш от самосебеси и след като нищо не се случи, си позволи да се подаде в стаята. Не се подхлъзна или спъна в нещо на пода, никакви кофи не се изсипаха върху нея и нищо не се изстреля в нейна посока. “До тук добре”, помисли си, без да се усети чие мото бяха тези думи.
Сийка застана неподвижно на прага на стаята и се огледа. На метър и половина пред нея се издигаше подиума. В отсрещния му край, точно до южната стена с прозорците, стоеше учителското бюро. То гледаше към десетината работни маси, разпръснати в центъра на помещението. Огромен шкаф заемаше цялата стена в дъното на стаята, а стената зад гърба на учителя бе почти изцяло заета от неизбежната черна дъска, без която никоя стая не би могла да се нарече класна. Всяко парче стена, по което нямаше прозорци, шкафове или дъски бе окупирано от всевъзможни рисунки - без съмнение дело на бъдещите художници.
Когато погледна към учениците, Сийка срещна погледите на шест малки деца, които я гледаха с любопитство и на едно по-голямо, което се хилеше глуповато. Много хора биха се учудили как деветнайсет годишно момиче може толкова много да се страхува от група дребосъци. Не би трябвало изобщо да е възможно деца, чиито мозък още се намира в ранната фаза на своето развитие, да могат да надхитрят… хора, чиито мозък се намира в по-напреднала ранна фаза на своето развитие. А и няма как тийнейджърка да не е наясно с мисловния процес, протичащ през детската глава - та нали тя самата доскоро е била ученичка. И наистина, Сийка до скоро беше ученичка и през времето си като такава беше виждала десетки учители, които благодарение на гореспоменатите разсъждения, не се чувстваха ни най-малко застрашени в класната стая и следователно биваха хващани напълно неподготвени от гореспоменатите дребосъци, чиито мозък наистина не се бе развил достатъчно, за да може да приюти концепции като състрадание или такт, но пък отдавна бе усвоил принципа на дребнавата злоба и унижението. Самата Сийка, която винаги е била добро и примерно дете и никога не бе участвала дейно в покушение срещу учител, се бе забавлявала изключително много, когато бе ставала свидетел на такова. И това й казваше, че няма значение дали си имаш работа с добри или с лоши деца - имаш си работа с деца, а децата просто не могат да видят сериозната страна на една фрактура, още повече, когато става дума за чужди кости.
Според протокола, учителката следва да направи обръщение към учениците едва след като е прекосила стаята и е оставила чантата си на бюрото. Сийка хвърли поглед на бюрото, пое дъх, качи се на подиума, който не се срина под тежестта й и небрежно побутна дъската, която не се откачи от стената и не падна върху нея. Докато правеше първите две от общо четирите крачки, необходими за да достигне целта си, погледът й беше привлечен от бялото очертание направено с тебешир на пода пред нея. Подложена на по-внимателен анализ, рисунката се оказа очертание на женска фигура, лежаща на земята в смръзяваща кръвта поза. Какво ли се е било случило на предшественичката й? А дали това очертание не предвещаваше нещо, което предстои да се случи на нея?
Сийка се обърна към децата и им хвърли предизвикателен поглед. Всички, освен по-голямото хлапе, което най-вероятно беше проклетият Стоянчо, продължаваха да я гледат с неподправено любопитство. Той от своя страна отдаваше цялото си внимание на листа, върху който се правеше, че рисува и беше самото олицетворение на невинността - сигурен признак, че е виновен за нещо. И така врагът бе разпознат… не че беше някаква изненада.
Сийка отново насочи вниманието си към очертанието на пода. Намираше се точно между нея и бюрото, от лявата страна на учителския стол. Значи, ако да речем, двата леви крака на стола ненадейно се счупят, когато седне на него, учителката ще се изсипе от стола и ще попадне точно в очертанието. Сийка го хвана за облегалката и вкара по един ритник на всеки от краката, които се оказаха толкова здрави, че дори не потрепериха. Ами ако не краката се счупят, а паркета под тях пропадне? Сийка подложи и тази хипотеза на старателна проверка, но паркетът се оказа също толкова масивен и неподатлив, колкото и стола. Друг възможен сценарий включваше отварянето на някое от чекмеджетата в дясно от стола и ненадейното изскачане на нещо страшно, което да предизвика политането на учителката в обратната посока. Решена да подложи на изпитание и това последно предположение, Сийка си осигури опора, хващайки се с едната ръка за бюрото и внимателно отвори всяко от чекмеджетата с другата. Но освен буркан с карфиол, който очевидно бе престоял там няколко години, не откри нищо страшно в тях. Нямаше повече идеи. Може би това на пода беше направено, за да я изплаши и да я държи в напрежение? Да, сигурно беше това - в крайна сметка постигаше точно такъв ефект.
Време беше да каже нещо - децата сигурно вече я смятаха за луда. Седна на стола, опря лакти на бюрото пред себе си и тръгна да говори. Изобщо не забеляза блясъка в съсредоточения върху нея поглед на Стоянчо.