Глава 3 - Първа част
Петокласникът Стоянчо седеше на чина си и гледаше съсредоточено вратата. По това време обикновено се занимаваше с по-малките си другарчета в часа по рисуване. Обичаше да ги подготвя за живота, например замеряйки Павлина с тебешир или смесвайки боичките на Мануела.
Но днес не бе обикновен ден и мислите му бяха насочени другаде - знаеше, че ще имат нова учителка и се бе погрижил за подобаващо посрещане. Беше се занимавал цели два дни с планирането на това посрещане и дори го бе репетирал няколко пъти в домашни условия. Тази сутрин специално бе дошъл по-рано и бе прекарал десетте минути преди началото на часа в подготовка на стаята. Щеше да е супер яко и Стоянчо съжаляваше, че съучениците от неговия 5-ти А клас нямаше да го видят. Дребосъците, с които бе принуден да кара рисуването, сигурно даже нямаше да се смеят, но като всеки майстор, Стоянчо намираше утеха в самото упражняване на занаята си. А и в крайна сметка щеше да разкаже на истинските ценители при първа възможност.
В борбата между учители и ученици има неписани правила и номерата, погаждани от последните трябва да отговарят на две изисквания. Първо, изпълнението на номера не трябва да включва действие от страна на учениците. Например да замериш учителката с джанки, от една страна би било проява на лош вкус и от друга - би ти осигурило солидно наказание. Но ако същата тази учителка отвори вратата, предизвиквайки една кофа джанки да се изсипе върху нея, номерът ще ти донесе престиж, а наказанието ще бъде за целия клас, което реално значи, че точно Ти няма да бъдеш наказан. И второ - изпълнението на номера трябва да предизвика комичен резултат. Това изискване е що-годе лесно за спазване, имайки предвид, че децата в ранна ученическа възразст са почитатели на праволинейния физически хумор и нищо не би ги зарадвало повече от бюрото, което падайки върху учителката, чупи двата й крака.
Посрещането, подготвено от Стоянчо, бе изградено изцяло в съответствие с тези правила и именно в това се криеше проблемът - номерът щеше да започне точно пет минути след началото на часа, а жертвата закъсняваше. “Ник’ва организация няма в т’ва скапано училище”, мислеше си Стоянчо, когато вратата най-сетне се отвори. Петокласникът се оживи, но остана озадачен, когато никой не влезе през нея.
Чак след няколко секунди в стаята предпазливо се промъкна някаква какичка. Беше от този тип какички, в присъствието на които физиономията му моментално се изкривяваше в глупава усмивка, а нещо дълбоко в него умираше да й подсвирне. Но в тази какичка имаше нещо странно. Полата, която се спускаше до коляното й, бялата риза, която покриваше всичко, дамската чанта, която носеше и единствения червен кичур, който се спускаше от вързаната й на кок коса помогнаха на Стоянчо да осъзнае, че това не беше просто някоя ученичка - това беше учителката, която така нетърпеливо чакаше. И ето, че щастието изгря в душата му - време беше за шоу.