Глава 4 - Трета част
“Искате да направите какво?!”, не каза директорът. Освен това не каза: “Как можете изобщо да си го помислите?!”, “Няма как да свърши добре…”, както и популярното по това време: “Това е лудост!”. Беше краят на миналата учебна година и в училището се провеждаше традиционната оперативка. На нея неизменно присъстваха и двамата собственици, съветниците им, директорът и неговите заместници. Срещата вървеше безаварийно и по сценарий и Атанасов се бе унесъл в собствените си мисли. Може би затова бе хванат със свален гард, когато в края на оперативката собствениците бяха съобщили новината.
Румен Атанасов притежаваше твърде рядко срещаната способност да не казва първото нещо, което се появи в съзнанието му. Затова му се наложи да помълчи няколко секунди, преди да повтори с въпросителна интонация последните думи, които бе чул:
- Телевизионно предаване?
- Точно така.
По начина, по който бе поднесена новината личеше, че всичко вече е решено и че директорът е поставен пред свършен факт. Все пак собствениците бяха проявили такт и вероятно от куртоазия питаха Румен за мнението му. Той чувстваше, че трябва да направи всичко възможно, за да ги разубеди. Проблемът стоеше пред него едва няколко секунди, но в главата му вече се бяха появили десетки сценарии, по които цялата работа можеше да свърши зле. Реши да атакува проблема по заобиколен път:
- Телевизионно предаване, в което деца ходят на училище… - започна Румен. - Ще има ли кой да гледа такова нещо?
- Естествено! Хората от телевизия Минус+ смятат, че публиката ще приеме изключително добре предаване за надарени деца.
- А как ще го приемат децата?
- Децата ще се показват по телевизията… всички печелят - включи се счетоводителят Илиян Анков.
Всяка дума, производна на “печеля” излязла от устата на счетоводителя, можеше да значи само едно - цялата работа щеше да донесе много пари на собствениците. Румен не ги съдеше, хората бяха вложили страшно много пари в училището и като всеки предприемач очакваха възвръщаемост. Директорът бе достатъчно запознат с финансовото състояние на училището, за да е наясно, че въпреки че не губят пари, собствениците не печелеха кой знае колко много. Вече беше съвсем сигурно, че се бори за загубена кауза и все пак знаеше, че не би могъл да си прости, ако се предаде просто така.
- Ами родителите? Сигурен съм, че ще се възпротивят най-категорично. Нима искаме да преместят децата си?
- Естествено не бихме си позволили да направим нищо без съгласието на родителите.
Директорът си отдъхна - родителите щяха да вземат правилното решение за детето си и нямаше как да дадат съгласието си.
- Чудесно.
Румен нямаше как да очаква, че родителите на учениците ще се съгласят единодушно. Нямаше как да очаква, че съобщението, че кандидатстването ще се проведе като кастинг и ще се предава по телевизията, ще доведе до записването на двойно повече деца от миналата година. И когато всичко това се случи, той сериозно се замисли дали да не подаде оставката си. Цялото му същество му казваше, че цялата работа няма как да свърши добре и напускайки училището щеше да спаси поне собствената си репутация. От друга страна, оставането щеше да значи, че подкрепя идеята. От трета страна, всички знаеха, че Румен Атанасов има визия. Той се вглеждаше в бъдещето и виждаше място, където у децата се възпитават любов към знанието и към изкуството и където учителите им помагат да развият максимално своя потенциал. И училището за талантливи деца “Андрей Д. Арнаудов” бе въплъщение на тази визия. Румен не би бил щастлив на никое друго място и той знаеше това много добре. В крайна сметка имаше само едно смислено решение - щеше да остане и да се опита да омекоти удара за децата, за училището и за себе си.